Сънят на Натали след бала.

Не знам как се озовах там или защо. Всъщност дори не знаех къде по-точно се намирах. Наоколо нямаше почти нищо, само мрак. Постепенно обаче, сякаш изсветляваше. Изглеждаше точно като сутрините, когато се събуждаш рано и виждаш как небето светва. Но тук не светваше небето.. Тук просто се образуваше картината, от която аз бях част. Сякаш някой художник точно сега беше взел четката и платното и се мъчеше да премахне нацапаното черно петно, слагайки отгоре различни нюанси.
Картината стана ясна. Кристално ясна.
Вървях.. Дори не знаех защо. Можех да си остана на място, без да правя каквото и да било! Та нали бях сама на това изоставено от бога място?
Тъкмо когато си го помислих обаче, сякаш нещо се случи. Или беше на път да се случи. Ускорих крачка и се спрях, когато пред мен започна да се образува стара и изоставена къща. За това ли бях ускорила крачка? Да видя една съборетина, която вероятно беше по-стара и от баба ми?
Обърнах се и мислех да се върна там, от където дойдох. Но тогава нещо се разнесе толкова силно наоколо, че не само събуди любопитството ми, а и ме накара да се извъртя отново към къщата и да тръгна навътре. Беше вик, който аз трябваше да чуя. Вик, който беше изпълнен с ужасни емоции.

- Млъквай, уличнице!

Изведнъж крясъкът ми бе прекъснат от един толкова силен шамар, че чак ми се догади от болка. Все още не можеш да осъзная с какво бяхме заслужили да ни завлекат в тази дупка, явно с не особено добри намерения. Умирах от страх, сърцето ми щеше да се пръсне. Когато онзи ме удари, аз се завъртях един път около себе си и се стоварих на земята. Другият негодник държеше Скай, който се опитваше да се отскубне от хватката му.Погледът ми падна върху някаква резачка, облегната в ъгъла, и сякаш вече знаех за какво щеше да послужи.

Реших да направя последен опит. Пъргаво се изправих на крака и се затичах към изхода, но в този момент нещо ме улови за косата, дръпна ме толкова силно, че изпищях от болка и след секунда отново се оказах на земята, вперила поглед в изхода от стаята, през който се виждаха стълбите надолу.

- Мислиш, че ще ти се размине ли? А? – продължи онзи с наглия си тон, но аз го чувах сякаш съм си сложила памук в ушите. Пулсът на сърцето ми отекваше в слуха ми и аз не откъсвах очи от изхода на стаята. Можех да се заклея, че видях там някаква сянка. – Толкова си глупава. Да си чувала на някой да му се размине, когато се сблъска с вампир?... Не си чувала, точно така – той се наклони към мен и изкрещя в ухото ми: - Защото няма оцелели скапаняци, на които да им се е разминало!

Някакси знаех на къде да отида и това се потвърди, когат чух нечии вик "Млъквай, уличнице!". Забързах крачка. Знаех къде са точно, макар за пръв път да виждах тази саборетина. И тогава всичко се разкри пред очите ми! Двама, които можех да се закълна, че бяха поне стократно по-силни от един здрав мъж, държаха едно момиче и едно момче.
-Хей, вие! -Викнах, но сякаш никой от тях не ме чуваше. А и дори да ме чуваха, какво можех да направя? Едва ли едно 40- 45 килограмово момиче може да се изправи пред двама здравеняци. Единият държеше резачка. Не ми трябваше много време, да се сетя какво планува да прави с нея!
Тогава се обърнах към момичето. Беше руса и красива, но чертите на лицето й бяха разкривени от болка, когато се опита да избяга и беше придърпана обратно за косата.
-Хей, остави я! -Отново викнах и се опитах да направя нещо, но не можех да помръдна от мястото си. Можех само да наблюдавам.. Не можех дори да направя крачка напред. Дори и назад..
И тогава тя ме видя. Или поне част от мен, но вероятно е помислила, че и се привижда? Или просто не можеше да мисли и за това сега.
Знаех само, че това, което щеше да последва е ужасно!

Не. Не. Не! Това не можеше да се случва! Не можех да повярвам, че се случваше точно на нас... Гледах резачката в ръцете на мъжа и не можех да помръдна от страх. Дори не можех да изкривя лице и да заплача. Бях се вцепенила. Гласът ми потъна в гърлото, сякаш някой беше отрязал езика ми... Тази метафора изведнъж доби опасен смисъл, когато резачката се включи и заръмжа, изпълвайки слуха ми с отвратителния звук.

Погледнах към Скай, който продължаваше да се бори безуспешно със сто пъти по-якия от него мъж. Другият тръгна с резачката към него и аз изпитах ужас, че нямаше да съм първата, която ще умре. Господи, какво щяха да правят с нас?!

Отвърнах поглед настрани и очите ми отново фокусираха изхода. Стори ми се, че виждам някой да стои на прага, човешки силует, на момиче може би, но това беше само за части от секунда. Обаче достатъчно дълго, за да ме накара да се вкопча в тази частица надежда и да събера всичките си сили, за да изкрещя:

- Помогни ни, моля те!

Тогава единият мъж се насочи с резачката към хванатият. Изкрещях още няколко пъти на мъжът да спре, но той не чуваше и думичка от моята уста. Бях като няма кукла, принудена да вижда и слуша, без да може да бъде видяна и чута.
Русото момиче отново ме видя, фокусира очите си и започна да ме моли за помощ. Знаех, че тя вече знаеше, че може би наистина има някой на изхода. Отново опитах да помръдна краката си. С огромна мъка успях и тъкмо, когато се готвех да отблъсна мъжът с резачката, пред мен се озова невидима стена. Аз не можех да направя нищо. Нещата, които виждах не зависеха от мен.
-Аз.. -Казах отчаяно, като усещах страха и всичко, което усещаше и момичето. Но не можех. Не можех дори да докосна някой от тях, какво остава да се боря .. -Аз не мога! -Казах отчаяно, като сложих ръце на главата си, защото знаех, че щеше да бъде ужасно.. Щях да видя и усетя неща, които не мога да спра. Но защо ги виждах тогава?
Опитах многократно отново да се добера до мъжът с резачката, но сякаш се блъсках в стена..
-Не мога! -Изкрещях за последен път, поглеждайки русото момиче, усещайки как сълзи рукват от очите ми.

» Имението Колинс три дена след бала...
» Две седмици след бала в о. Даркус; Паркингът на училище.
» Сънят на Чалри +18
» Сънят на Клеманс
» Споделеният сън на Натали & Деймън