Две седмици след бала в о. Даркус; Паркингът на училище.

Денят в училище мина ужасно скучно. Имах първи час история. Не се случи кой знае какво, освен че две ученички успяха да спретнат добър номер на учителя, като сложиха на стола му фон дьо тен. Втори час -биология.. Изобщо .. ден като тен!
Чаках с нетърпение да приключат и тренировките след училище. Вече беше станало тъмно навън. Отправих се към паркинга. Все пак малката семейна кола, която карах само от училище до вкъщи и обратно, беше прилежно паркирана там.
По пътя обмислях доста неща. Като започнеш от вампирите и всички други неща, които ми бяха сервирани преди 2 седмици.. До това как ще успея да се оправя в град, като този. Леля ми отсъстваше постоянно и често оставах съвсем сама у дома, което не ми вдъхваше спокойствие.
Тъкмо, когато достигнах колата си, усетих, че някой върви зад мен. Изтръпнах. Помислих си, че е Деймън, но когато се обърнах човекът срещу мен изглеждаше по друг начин. Не съм сигурна дали не го бях видяла на някой от баловете.
Когато се обърнах отново към колата, той се озова пред мен.

Дълго време преследвах Натали,да е сама и Деймън да не диша в врата и,малко се ужасявах,как беше като послушно кученце около нея и я следваше. Така не можех да си върша работата и да си създам моите създания.
Скоро я стигнах ,малко се бе изплашила,не ме познаваше,бе ме виждала на но ме познаваше. Щеше да е трудно да обясня кой съм при положение,че никой не предполагаше за съществуването ми,а още по-малко тя.
Тя се изплаши мислеше да се мушне в колата и да избяга,но я изпреварих и застанах пред вратата на колата,подпирайки се с една ръка на капака:
-Здравей госпожице Гилбърт...
Загадъчна дяволита усмивка се показа на лицето ми:
-Трудно е човек да си поговори с теб,когато ти диша вампир във врата.

Знаеше името ми и очевидно ме преследваше, за да знае, че Деймън беше постоянно около мен. Отдръпнах се крачка назад, като лицето ми беше сериозно.
-Не съм сигурна, че ви познавам. -Казах, като премислих добре шансовете си някак да избягам. Беше многократно по-бърз и щеше да ме хване, ако тръгна да бягам.. Не можех да го заобиколя и някакси да се кача в колата.. Очевидно искаше нещо от мен. Реших, че най-разумното решение, което беше за момента пред очите ми, е да изчакам да се изкаже и да направи, каквото ще прави.
Понеже очевидно знаеше, че аз знам за вампирите, нямаше смисъл да се крия.
-Може би този вампир е единствения, който не се опитва да ми източи кръвта и това обяснява защо е около мен? -Казах иронично, но на лицето ми продължаваше да стои предпазливото изражение. -С какво мога да ви помогна?
Опитвах се да съм любезна, за да не си навлека допълнителни проблеми. Нямаше да е в мой плюс.

Деймън да не иска да я източи... Да бе да,той захапваше всичко дето мърда,сигурен бях,че искаше да я захапе да я източи до капка но ако го стореше,щеше да си има големи неприятности,защото тази двойничка определено ми трябваше и тя беше най-подходяща за това което щях да правя.
Смеха ми се разля,като някаква прокоба,страшно и ужасяващо. Потраках по капака на колата,а след това обърнах главата си към нея,взирайки се в очите и:
-Той да не иска да те източи? Деймън Салваторе,който изби хиляди като теб....
Присвих очите си:
-Знаеш ли,защото не те убива,защо не те източи до капка. Това е защото ние те пазим и ако те убие,ние ще го убием. Ние или по скоро аз.
Останах подпрян на колата:
-Както и да е няма да ви оставям да се забавлявате,просто аз съм този,който е дошъл да те източи. Трябва ми една банка кръв...
Завъртях очи:
-Е може и да е повече,зависи ще е малко преди да припаднеш.

Отдръпнах се рязко.. Правилно ли чух? Искаше банки с кръв от мен? Какво по дяволите?!
-Не мисля, че това ще стане.. -Казах по-смело от колкото всъщност се чувствах вътрешно. Наистина ме беше страх. -И Деймън не е такъв!
Знаех,че е убивал, но той никога не би ме наранил! Нали той сам ми го каза? Но нямаше значение в момента.
Този непознат искаше да източи кръв от мен, по незнайни за мен причини. Преглътнах, като очите ми се бяха впили в него.
-И не давам собствената си кръв на непознати! Особено на вампири..Или.. каквото всъщност си ти. -Макар да говорех смело, бях крехка като листо. Страхът ми можеше да не се показва, но вътрешно треперех.

-Да обещал ти е,че нищо няма да ти се случи,че няма да те докосне и че няма да те ухапе но ако задника му е в беда би те продал за жълти стотинки,а и дори безвъзмездно. Всички го правят,хората с блюдо и той го знае винаги е живял така,за него хората нямат много значение.
Приближих се много бързо до нея оказах се на няколко сантиметра от нея:
-Виж не те моля,а ти казвам,че ще дойда да си ги взема. Ти се подготви психически за това и се опитай да разкараш Деймън,защото ако е там когато аз съм тук,ще счупя врата му или меко казано,ще го убия.
Дали можеше да е меко не бях сигурен но все пак беше така:
-Бъди послушна за да няма пострадали.

Опитваше се да ме манипулира, да ме накара да се страхувам. Думите му се опитваха да ме огънат, но аз не се поддавах.. за сега. Поех въздух, като не спирах да се взирам в очите на непознатия.
-Кой си ти и кой ти позволява да се разпореждаш с животите на всички така.. Да не си Бог? -Говорех тихо и бавно, като се опитвах да мисля преспективно. Опитвах се да говоря, да отвлека вниманието докато успея да измисля какво да правя за напред. Всъщност какво щях да правя още сега.
Направих още една крачка назад, но се оказах притисната от другата кола.
-И за какво ти е моята кръв? -Попитах накрая. Не можех да разбера.. Дали наистина ми казваше истината за Деймън? Не, не можеше да е вярно. Той беше студен, но не безсърдечен!

-Нещо такова,просто може да се каже,че не може туко така слабия Деймън да те защити,за това ако не искаш да го загубиш трябва да го държиш на далеко. Всъщност не те е убил,защото аз ще го убия ако го стори.
Да нямаше да си дам така двойничката този път,щях да си направя хибридите и това,щеше да е точка.
-Виж не съм тук да ти обяснявам,какво ще правя не съм Деймън,аз съм...
Не бях сигурен да и го кажа или не но все пак,щях да го сторя:
-Аз съм Клаус и когато каже,че искам нещо то става.
Вдигнах ръката и,приближих се към нея,очите ми се промениха но тя не успя да го види,само усети ухапването. Извадих едно шишеце и оставих кръвта да капе там. Затворих шишето и го пъхнах в джоба си. Подадох и една кърпичка за да покрие мястото:
-Така,ще дойда пак.

Не можах да реагирам достатъчно бързо, за да направя каквото и да било. Усетих просто захапване по лявата ръка. Държеше ръката ми силно, опитвах да се дръпна, но това беше напълно безполезно от моя страна.
Когато затвори малкото шишенце, сякаш иронично ми подаде кърпичка, която аз не приех, по простата причина, че не исках нищо от този непознат. Нито сега, нито за напред.
-Защо не може да използваш някой друг като кръвна банка?! Града е пълен с хора, дори по-слаби от мен.. Защо аз?! -Почти извиках. Трябваше да има решение.. Трябваше да има решение за това, което се случваше..
Не, че ми пукаше само за мен, но не исках да съм кръвна банка на някого! Ами Деймън? Как щях да го държа на страна от това?

-О,моля те! Толкова ли си глупава или сляпа,за да не забележиш двойничките си?
Не искаше кърпичката но аз не исках да се попилее цената и кръв. Дръпнах ръката и като я завързах с шалчето доста грижливо но я завързах доста здраво,за да не успее да я отвърже:
-През 100 години се ражда една като теб,много ценна заради кръвта си. Толкова полезна,че почти всички заклинания минават с кръвта ти.
Дадох и малка свобода но пак не можеше да избяга:
-Другите ти двойнички не са хора,така че не са много полезни,само ти си момичето ,което ми трябва.

Не можах да отдръпна ръката си, когато се опита да завърже кърпата. Погледнах го, като на лицето ми се изписваше гняв.
-Видях ги! И двете.. -Извиках. И да, на бала много добре си спомнях едната, която почти мина покрай мен без да ме забележи, но се обзалагам, че беше повече от театър! -А ако реша да стана вампир? Ако утре се събудиш и разбереш, че вече не съм човек?
Малко или много напрежението си казваше думата. Гневът бликаше от мен, защото не исках да приема, че ще бъда нечия банка. Не исках да приема, че с нормалния ми живот е свършено!
Можеше да направя още толкова неща. Да уча, да си намеря работа, без да се налага да се занимавам с вампири и кой знае какви още чудати същества! Исках си свободата, не можех да приема, че такава няма да имам.

-Това,ще е моя много глупава грешка и който я стори,ще загази. Също ако ти се промениш,ще те убия. Нужна си ми поне за няколко банки кръв. После може да те освободя,не е кой знае колко. Само няколко банки и готово.
Сякаш правех глупава сделка:
-Но ти няма да го направиш нали така?
Поклатих глава:
-Деймън не е чак толкова глупав за да те превърне,а и ти прекалено много харесваш човешкия си живот,за да го прекратиш.
Знаех,че съм прав:
-Това за да ми направиш на пук не е достатъчно,не бъди като Катерина,не бъди толкова глупава.

Значи Катерина беше онази, която му се беше изплъзнала? За миг се замислих и наистина претеглих на везна всички въсможности. Да бъда човек, банка с кръв за някого и преследвана от хора, искащи да изпълняват ритуали или да бъда вампир, безчовечна, пиеща кръв, преследвана от Клаус за да бъда убита. Кое беше правилното решение? Реално сега не можех да преценя.
-Опитваш се да всяваш страх във всички, а после мислиш решенията им за глупави. Животът ми не е вещ, за която да се пазариш. Ще защитавам себе си и съответно кръвта си до край. Не ми харесваш, няма да ми харесат и плановете ти!
Лицето ми стана каменно, и все пак не достатъчно за да вдъхва някакъв респект у когото и да било. Аз просто не бях толкова твърда. И все пак опитвах.. Наистина опитвах да се боря, макар и словесно, да се боря с този непознат.

Засмях се,защото определено не умееше да се прави на сериозна и дори някак беше забавно да я гледам,как се опитваше. Усмивка но за част от секундата и след това изчезна нямаше да я види повече на лицето ми. Опрях ръцете си от двете страни на колата,като едва ли не надвиснах над нея,като черна прокоба:
-Обичам да всявам страх във всички,това е най-забавното. Само че искам да си останат със страха,защото така или иначе,ще отмине. Ако ми дадеш доброволно 5 банки кръв,ти обещавам да те оставя и да не те закачам повече. Дори може и да те защитя. Просто трябва да се пазиш да не позволяваш на Деймън да те хапе и превръща и след 5 банки кръв си свободна.
Това беше доста добра сделка:
-Ако не се съгласи,ще те преследвам,ще си ги взема на веднъж и ще те изхвърля,ако умреш умреш,не ме засяга,ще съм си взел полагаемото.

Когато се надвисна над мен, сякаш светът се смали рязко. Почувствах се като в капан. Нямах никакъв избор, трябваше да се съглася, а после щях да му мисля. Нямах вяра на нито едно от тези същества, които ми предлагаха сделки. Включително и на Клаус. Вероятно и другите две двойнички са нямали, което ме навеждаше на мислъта да се бонтувам.. Но нямаше да е никак разумно от моя страна да е в момента.
-Това, което ми предлагаш звучи.. справедливо.. -Преглътнах, защото не намерих по-точна дума. Всъщност изобщо не намерих правилна дума, защото не мислех и грам това, което казвах. Вдишах веднъж, като облегнах главата си назад, за да мога дори и малко да се отдалеча от него.
Нямаше никой наоколо, за това нямаше смисъл да викам или да правя каквото и да било. Би било глупаво човешко решение. Сега трябваше да мисля като тях.. само така можех да се измъкна от тази ситуация.

Този отговор напълно ме удовлетвори,дръпнах се от нея,като и дадох възможност да подиша и да се почувства за част от секундата свободна,като подарък за добро поведение:
-Това е много добре,сега ще те оставя да се възстанови. Бъди така мила да не казваш на Деймън,за да не се налага да го убивам,защото се е намесил и се е опитал да те спаси.
Взех ключовете от ръката и,като отключих колата и,отворих вратата и я оставих да влезе вътре. Но преди да го направи я хванах за ръката:
-Пак те предупреждавам,не прави нищо глупаво,за да не се налага да си отмащавам.

Тъкмо, когатос и помислих,че успях да мина, той хвана ръката ми, с което ме принуди да го погледна. Каза ми, че не трябва да правя нищо глупаво, за да не се наложи да си отмъщава. Дръпнах си ръката, като го погледнах иронично.
-Как бих могла? Нали никой до сега не го е правил? Май. -Продължавах да впивам погледа си в него. Може би се страхувах, но нямаше как да го излъжа за това, че все още обмислях варияните да се отърва от това, без да се налага да проливам моята кръв. Не ми харесваше идеята кръвта ми да се използва за нещо.. Всъщност дори не знаех и за какво.
Колкото до това да не казвам на Деймън. Та нали най-лесното, което можеше да направи е да влезе в главата ми и да види всичко? Бях безсилна над тези вампирски способности. както и над които и да е вампирски способности.

-Този разговор е блокиран във съзнанието си не се притеснявай той няма да го види,за това ти недей да му казваш.
Все пак я пуснах оставих я да влезе но не затворих вратата. Показах се пред нея:
-Карай внимателно не бързай да мислиш вариант как да ме разкараш такъв няма. Древните не могат така лесно да се махнат от полезрението.
Дръпнах се и затворих вратата. Тази кръв която имах щеше да ми стигне за от 3 до 4 хибрида до толкова,че да плъзнат из града. Това се казваше малка и доволна армия,под мой контрол,какво можеше да се иска повече,а с няколко банки,щях да се подсигуря доста по добре.

Погледнах го, като дръпнах вратата и затворих. Ако си мислеше, че щях да оставя нещата така се лъжеше много. Сама щях да открия начин.. Не можеше да позволя на някой да ме използва за нещо. Не бях свикнала и нямаше.
Макар да виждах много ясно в огледалото Клаус, все още си мислех.. Можеше ли да съм точно толкова глупава, колкото Катерина и да спася живота си? Или щях да се опитам да направя нещо друго.. И в двата случая аз не мислех да се превръщам в ходеща банка с кръв.
Сложих си колана, като не спирах да гледам съществото в огледалото, опитвайки се да разгадая дали наистина нямаше начин да се отърва от него? Или поне да се опитам да намеря вратичка в цялата тази работа с двойничките.