Салонът за танци /място за масов РП/

Студенината в тона му ме накара да изтръпна. Определено знаеше как да накара момиче да се чувства неловко и неудобно в неговата компания. Но не това имаше значение. Можех да схвана отлично какво се опитваше да ми каже.
-Не искам нищо от теб. -Казах. -Просто искам приятел..
Беше смешно да говоря с Деймън за приятелство. Някакси не си го представях като този, който би бил моят най-добър приятел, говорещ с мен за всичко. Картинката беше нелепа. Все пак аз бях човек, а на дали щеше да е и морално нормално, ако се беше случило нещо подобно.
Погледнах го, като поех въздух и го заобиколих. Направих няколко крачки, като си взех чаша с шампанско и отново го погледнах. Не знаех дали искаше да говори с мен или се предполагаше, че ще си намери друга компания. Гледах го, като отпих от шампанското една голяма , бих казала огромна глътка.

Можех да му кажа хиляди неща.. Че се чувствах сама и нова в тази част от "света".. И че от няколко вечери насам.. че от както разбрах за всички свръхестствени същества, едва успявах да спя и да се храня, без да мисля дали някой няма да изскочи и да поиска кръвта или живота ми. Можех да му кажа, чена ден ме бъркаха най-малко по 10 пъти с Катрин, Катерина и Шарлот.. понякога дори ме питаха дали се казвам Татя.. Вероятно това бяха имената на тези, които изглеждаха точно като мен. Можех да спомена и това, че когато получих поканата изтръпнах. Дори не знам защо бях тук, след като очаквах да е пълно с всякакви същества.
Но дали това щеше да промени нещо в каменното иражеие на Деймън? Не. За това просто отместих поглед и отново отпих една огромна глътка.
-Не те задължавам да си такъв.. Всъщност.. вероятно не ти е кой знае колко приятно да се размотаваш в компанията на просто човешко същество.. -Вдигнах рамене.

-Ти си като съществата който мразя,ти си като тях,не мога да ти вярвам не мога да съм около теб.
Дръпнах ръката си:
-Ти си моята Катерина,аз те създадох,а сега си това гадно могъщо създания,което не навиждам. Не харесвам този факт ясно ли ти е?
Гледах я точно и право в очите:
-Харесвах онази Катрин която бе властна но притежаваше все още чувства. Ти не ги притежаваш вече. Даркусите не могат да обичат,ти само си запазила спомена за мен. Вече не съм ти създател,ти вече не си вампирка,ти си като тях. Така че не си ми длъжна и си свободна.

Погледнах го. Очаквах да каже доста неща, но не и това.. Усмихнах се съвсем леко. Някакси почувствах прилив на спокойствие, веднага след като очите ни се срещнаха. Той беше тук и искаше да е в моята компания! Изчервих се отново, за това побързах да позволя на няколко кичура да запречат гледката към бузите ми.
-Предполагам.. благодаря. -Казах, след което се огледах. Имаше музика и забавляващи се "хора". Не можеше да стоим и да не правим нищо.. Погледнах роклята си, след което върнах поглед на Деймън.
-Бих ти предложила да танцуваме, но ще е странно, ако аз те попитам.. -Добавих, хващайки двете страни на червената си рокля. Подканвах го. Исках да излезем и да танцуваме. Можеше ли да разбия това каменно изражение и да успея да го опозная истински? Искаше ми се да знаех повече за него.
-И все пак.. -Започнах, като се поклоних, както беше прието да се прави преди подобен тип танц. -Искаш ли да танцуваме?
Подадох ръката си напред,като очаквах неговия отговор. Цялото ми тяло настръхна, сещайки се отново за съня.

Засмях се и поех ръката му, като няколко стъпки ни отведоха до средата на салонът. Бяхме единствените, които се осмелиха да излязат и да танцуват, а не да се наливат с алкохол и да говорят безсмислени неща.
Ръцете ни се хванаха и започнахме да танцуваме в такт с бавната музика. Роклята ми се блъзгаше по земята, което правеше някои стъпки доста трудни за мен. Гледах в краката си, което беше доста грозен маниер, но роклята ми създаваше доста голям проблем!
Погледнах Деймън и за миг цялото безпокойство изчезна; сякаш това да бъда в ръцете му беше най-естественото нещо на света. Сякаш бях в пълна безопасност и роклята вече не ми пречеше. Не знам дали просто Деймън влиаеше така на хората или го прилагаше сега върху мен, но работеше!
Усмихнах се съвсем леко. Лицта ни от време на време се доближаваха; тогава поемах въздух и не го отпусках, преди да се раздалечим отново. Имаше някакво напрежение между нас.. Нещо, което ме караше да се чувствам доста странно в момента. Сякаш имах цяло ято пеперуди в стомаха ми.

Огледах тълпата навъсено, защото никак не ми харесваше това място. Имаше всякакви същества и нямаше да се учудя ако срещнех фея тук, а самия замък ми носеше някакво безпокойство, което се опитвах да скрия. Не исках да притеснявам и Лия, но всичко ми изглеждаше прекалено странно. За миг се зачудих защо изобщо бях дошъл, но се сетих, че бях тук, за да бъда с Лия, а останалото нямаше значение.
- Познаваш ли някого тук? - попитах небрежно, защото въпреки че бях тук от седмица и нещо, все още познавах единствено Лия.

Актьорството опледелено не ми беше силната странна, щом Лия толкова лесно разбра какво ставаше вътре в мен. Не знаех защо съм толкова притеснен. Не се страхувах от това, че някой вампир можеше да я нападне, защото аз щях да я защитя. Ох, трябваше да спра да мисля толкова песимистично и да се порадвам на вечерта. Така че двамата затанцувахме прегърнати, което беше някак странно. Днес всичко ми изглеждаше странно, а май аз бях странника в тази ситуация.
- Права си - въздъхнах - По-малко притеснения и повече забавляния.
На лицето ми се появи една идиотска усмивка, която показваше колко луд бях по Лия. И отново не ми харесваше нещо - залата беше прекалено пълна и прекалено шумна.
- Искаш ли да отидем някъде другаде? - попитах накрая.

Деймън Салватор написа:

Озовахме се посредата на залата.Огледах се наоколо и излезе така че сама ние бяхме единствението които бяха се в настроение за такива танци.Обичах да обирам погледите на околните .. а особенно след като бях в компанияна на Натали .. какво по хубаво от това ?Започнахме бавно да се движим в такта на песента .. Натали първоначално постоянно гледаше надолу но после надигна поглед към мен .. аз и се усмихнах.Имаше съмсем малко разстояние между лицата ни.Скъсих още малко тази дупка помежду ни и я целунах.Целувката беше доста продължителна .. не отделих устните си от нейните докато тя самата не го направи .. по нейно желание.

Докато го гледах, Деймън се приближи. Не знаех какво да очаквам, за това просто отново затаих дъх. Той продължаваше да се приближава, след което ме целуна. Бях шокирана, спях да се движа и му отвръщах. Музиката продължаваше да се лее, но това не пречеше на нас да се целуваме.
Продължи дълго и това малко или много ме изплаши. Целувах все още непознат за мен вампир.. Макар и да ми харесваше се отдръпнах съвсем леко, като го погледнах. Очите ни се бяха впили едни в други. Ръцете ми несъзнателно се бяха озовали на раменете му.
Сведох поглед надолу и се усмихнах съвсем леко.
-Очаквах всичко тази вечер.. Наистина всичко, но не и това..

Огледах се, като върнах погледа си на Деймън. Определено в главата ми се появиха доста мисли.. И различни сцени от съня, който се повтаряха отново и отново. Опитвах се безуспешно да ги игнорирам.
-Не знам.. -Отговорих накрая, като хванах ит двете страни червената ми рокля и се преместихме отново по-извън дансинга. Все пак не беше нужно всички да ни гледат, както се беше получило преди точно една минута.
Взех чаша с шампанско от келнера и я изпих на екс. Беше ми нужна определено! Погледнах Деймън и се усмихнах съвсем леко.
-Какъв е планът ти? Да ме съблазниш? -Попитах иронично, за да няма някаква тежка тишина помежду ни след целувката.

Знаеше, че на дали ще искам да остана тук с куп вампири и бог знае още какво. Все пак .. бях човек и да се защитавам щеше да е малко трудно. Вярно, имах си пръстен, но нямах си и на идея как да го използвам.
Направих крачка към Деймън и хванах ръката му, като продължихме да вървим. Определено щеше да е по-безопасно ако стигнех до лодките заедно с някой, който можеше да ме защити, ако евентуално се случеше нещо. А и.. малко или много го харесвах. Макар понякога студеното му поведение да ме караше да се чувствам несигурна, в неловко положение и безсилна. Може би си имаше причина за това?
-Е.. -Започнах, докато вече вървяхме през мрачната гора, която ме караше да се чувствам сякаш съм във филм на ужасите. Оглеждах се, но от долу до горе мрак. Дърветата закриваха всичко, което можеше да се види. Сякаш имаше и призраци, защото от време на време ми се струваше, че някой върви зад нас. -Нали знаеш на къде е пристанището?