1700 година-някъде из Европа

Ех тези войни ,не им ли писна да се бият за нещо което всъщност принадлежи на всички.Не разбирах тези религиозни войни.Те бяха само предлог,на никой не му пукаше дали бог е Аллах или Христос,дали са Зевс и Хера или Анубис и Изида,просто искаха власт..Всичко друго бее просто един предлогуедна причина.Сега Русия и Османците приключваха една война която самите те не знаеха защо са започнали,а Петър І просто не беше на себе си,че трябваше да подпише договора...
Реших в тази свада да стоя настрана от всичко,просто не ми беше до кръв и битки,исках просто да се насладя на годините,на това което скоро щеше да се промени отново , но щеше да се води друга война.
Напоследък набезите на демони бяха зачестили и бях в Европа за да проверя какво става,явно бяха замислили нещо и трябваше да се погрижа по-малко хора да пострадат!

Денят беше вторник. Ден за битка между армиите на Турската империя и Руснаците. Руснаците имаха едно тайно оръжие. Демон, който беше скрит под доспехите на рицар се биеше на страната на Руската империя. Това, което можеше да се види беше как един рицар в черни доспехи се биеше с цяла армия. Мястото, от където той минеше беше опустошено и прашно. Никаква природа, нищо. Демона, който беше пратеник от ада се беше вселил в тялото на рицър и в момента можеше да се види как той избива всичко. Настъпи нощта и сякаш имаше безкрайни сили той продължаваше да се бие и да опустошава. Копието му покрито с кръв беше отнело хиляди души. Дали щеше да има някой, който може да го победи..

Нямаше да се учудя ако някоя от двете страни нямаше скрито оръжие.Познавах добре Петър и той не разчиташе на честна игра,още по-малко искаше мир,но бе притиснат.
До мен достигна слух за рицър който опустошавал всичко наред,цала армия не можела да му се опре.
Веднага тръгнах към Нарва (Северна Естония) където в момента се водеше битката,на мястото открих едно нищо,след него не оставаше нищо,само прах и пепел,това само едно същество можеше да го причини-демон .
Явно Петър бе прибягнал до своите приятели в подземния свят,след като вярата му е обърнала гръб и не му е помогнала.Това си беше нечестна игра,така обричаше и себе си и хората си на гибел.Какво един демон можеше да поиска от него след това?Какво можеше да му даде за да не го нарани?Душа,нищо друго,сега беше обречен завинаги,един рицар вече бе в ада,а на в тялото му беснееше звяр.
Бързо се ориентирах къде се е прехвърлил да се бие и аз миг бях насред битката,османците бяха отстранени за миг,вода огаси пожара който рицаря-демон бе подпалил ,а пред него стоеше жена с леден поглед готова да го разкъса ако продължи набезите си
-Къде си мислиш че отиваш?

Пред Александия стоеше сина на господаря на адските пламъци, но тя не го знаеше и това беше най-големият и проблем. Единственото, което можеше да загаси пламъците беше самият демон. Тя видя как шлема се завъртя така, че очите да я виждат през рамо. Бавно се извъртя и я погледна. Чуваше се дишането му и едва се долавяха очите, които я гледаха. След като рицаря я гледаше той направи един знак с ръка и пламъците отново се запалиха. Главата на чудовището леко се наклони, като на психопат и я гледаше любопитно. Започна да се приближава към полубогинята, когато спря и я загледа. Чу се леко ръмжене от него и след секунда тя видя очите, които я гледаха. Втренчени в нея и всяващи страх. Изявяващи желание за унищожение.

Чудовище в тяло на мъж,на красив ,на силен мъж който бе погубен заради алчността на един имератор който знаеше само своя интерес.
Очите на демона се впериха в мен,първо любопитни,а после и жадни за мъст,само дето се мислеше за непобедим или по скоро неразгадаем,но дори син на самия Дявол ,пред мен беше никой.А начина по който ме гледаше ми позволяваше да вляза в съзнанието му,да разбера какво мисли и какво прави.
Огъня пламна отново,но и аз не се отказах,за миг отново бе потушен,обожавах да владея силите си едновременно.Единственото което не можех бе да използвам контрола над ума му,това бе лошото да не съм истинска богиня..
За миг бях на милиметри от негов ръцете ми бе мечът на Мардук,беше ми останал дар от бащата на моята богиня,единственото оръжие способно да ме убие,но и достатъчно силно да победи всеки враг

Демона изръмжа ядосано и тя усети как мечът в ръката й се нажежи. Топлината я накара да го изпусне и тогава усети груба сила около вратът си. Огъня, който той създаваше беше необикновен. Беше адски огън и водата не можеше да го погаси, когато той стане син. Тогава Александрия видя как бяха обградени от светло син огън, а рицаря я повдигна във въздуха. Тя можеше да се възползва от момента, за да свали шлема му или да избяга от захвата му и да промени битката в нейна страна. Демона пред нея беше доста трудно опитомяван, но дали тя щеше да успее.. дали щеше да стане по-интересно или и това щеше да е кратка битка.

Накара ме да пусна меча,не бързаше да ме убие,не можеше да ме убие,но наистина ли мислеше,че така лесно ще се дам.Оставих го да ме обезоръжи,да ме докосне и вдигне във въздуха.Но до тук,нито огъня нито силата на очите му можеше да ме трогне,аз бях по -силна,по-умна,бях жена..
Можех за миг да избягам,но дали бях страхливка?Не ,за миг земята се отвори и двамата се оказахме в дебрите на подземното зарство,шлема бе паднал от главата му,а аз виждах човека който той бе обладал,а сега беше и открит за друг вид атака

Рицаря стоеше на земята пред нея. Бавно се изправи и със някаква мистична сила взе копието си, което беше на далече. Преглътна и я посочи с пръст, като каза:
-Душата ти.. моя е! - засили се към жената, която беше пред него и замахна с две ръце готов да я разсече на две и да открадне душата й. Демона не беше силен, но и не беше с пълния си разум. Чудовището в него го караше да откачи и да размята оръжието си насам натам и да иска да унищожи всичко. Богинята направи една грешка. Доближи демона до земните недра... мястото, където властваше господаря му и мястото, където той беше по-силен..

Усетих силата която той усвои от мястото на което бяхме,но не подозираше какво всъщност целях аз..в демона имаше чудовище което аз със помоща на собствените му сили щях да искарам от него..
Тръгна към мен заплашително с вик ,че душата ми е негова...за миг се дръпнах и отново се оказахме дчи в очи
-Само в сънищата ти! - гледах го с втренчено,очите ми бяха в цвета на водата,в ръцете ми отново бе меча,обожавах ,че мога да го призовавам всеки път щом ми потрябва..
Демона замахна с копието,но не очакваше да съм обучена в изкуството на битката.Но всеки негов удар бе париран и отблъскван.Не нападах,чаках да се докаже ,да сгреши,за да бъде изтръгнат от това тяло и от демона

Но тя усещаше колко по-тежки и по-силни ставаха ударите на демона. Накрая се случи нещо, което може би тя не очакваше. Пламъците плъзнаха по копието на Демона и се получи нещо като експлозия. И двамата бяха отблъснати един от друг. Рицаря се приземи на земята, като гледаше към мястото от където бяха пропаднали и сякаш нещо се събуди. По-скоро за секунда той възвърна сили над тялото си. Точно, когато човека щеше да спечели тялото си демона възвърна контрола. Изправи се бавно и започна да търси с поглед Александрия.

За миг се бях решила че ще загубя,но не се предавах.Копието се превърна в огнен и ни отблъсна далеч.останах скрита в сенките докато демона се бореше с човека в себе си.Усетих как рицаря пое контрола за миг,възползвах се от това и проникнах в ума му,но демона отново се върна.Това не попречи да свърша каквото трябваше,бях в него макар и от части.Сега в ума на демона се бореха прекалено много умове-на ризаря ,моя и самия демон.Но така по-лесно щях да се справя,а мен трудно щеше да изкара от там,при положение ,че и на яве трябваше да се отбранява
-Мен ли търсиш?
Попитах студено като отново бях пред чудовището

Той стоеше пред нея, с разкъсани доспехи. Преглътна и закрачи бавно към нея. Държеше си копието и замахна отново, но атаката беше отблъсната. Издиша и каза:
-Душа... гладен! - отново щеше да атакува, но нямаше толкова сила, защото в тялото се бореха няколко души. Беше отблъснат и копието му излетя на страни. Беше открит за Александрия и не знаеше какво ще стане сега.

Демона отслабваше,в главата му бе каша,сега трябваше само да атакувам.Той бе и гладен,искаше души,а тук нямаше да намери,за това и го бях довела в дебрите на ада,за да отслабне физически,а знаех и че психически.Тук за кратък миг всяка душа се завръщаше за секуди,а аз трябваше само да улуча момента и успях.
-Тук няма какво да ядеш,а от мен няма да получиш нищо зверче
Замахна с копието,но много несигурно,отбих и следващото което щеше да последва щеше да изравни битката между нас,а именно,че пленника му щеше да е свободен,а аз да се оправя с този демон завинаги.
Съсредоточих се,силата ми се насочи към неговия и заедно с рицъря го изтласкахме,а с меча,който не можеше да нарани овек,завинаги освободих рицаря,сега пред мен демона стоеше в истинския си образ
-Ела и ме вземи сега

Демона изрева, като чудовище от филмите на ужасите и тя видя как целия се възпламени. Засили се към нея, но точно когато щеше да атакува изчезна. Реши да избяга от битката, защото нямаше шанс. Пред нея стоеше рицаря, който падна на колене. Едва се държеше в съзнание, като накрая падна по лице на земята и изгуби съзнание.. Явно демона беше победен.. Сега оставаше да видим какво ще направи богинята с човека. Дали щеше да го убие, заради това, че се е поддал на демона или щеше да го разпита какво е станало.... или щеше да се наслади на тялото му, което беше леко разголено от битката.

Явно някой осъзна,че не е в категорията на богиня,възпламени се и изчезна.
Макар да не го унищожих на пълно,един мъж бе спасен ,както и още хиляди животи до края на войната.А Петър щеше да си има работа с мен,ще не ще ще му се наложи да подпише мир ,ако не иска да е на мястото на войниците си..
А какво стана с демона?
Ще разберем някой ден

Докато Александра се радваше на победата си рицаря се върна в съзнание. Изкашля се шумно и отвори очи. Огледа се, за да разбере къде се намира. Търсеше доказателство, че е жив. Тогава видя Александрия. Опита се да се изправи, но му беше трудно. Накрая стоеше на краката си и се клатеше пред нея. Доближи се и попита:
-Къде съм? - не помнеше нищо от началото на войната. Казаха му, че той е избраника и, че ще се пишат легенди за него. Така и стана. Черният рицар, но... дали това беше истинската му същност.

Той се събуди,но преди да е осъзнае напълно,отново се върнахме на земята,но на по приятно място,близо до Сенкт Петърбург,далеч от войната,от унищожението.Сега знаех как са го избрали,той бе силен,тялото му щеше да издържи войната,бяха му казали,че ще бъде легенда.
Помогнах му да седне и останах до него,не само физически,но още бях и в ума му,за мога да действам ако стане нещо
-Близо до Перърбург,какво помниш?

-Аз... аз.. - нямах никакви спомени в главата си и накрая казах:
-Помня че убивах.. помня, че някой ме контролираше.. помня.. помня, че ме използваха за някакво чудовище.. имаше ми нещо.. - след тези думи я погледнах и казах:
-Как може красиво момиче като теб да е войн. Защо използват толкова младо и малко момиче, за да се бие с такива чудовища.. - гледах я любопитно и попитах:
-Какво стана преди малко? Какво стана с войната? Как се озовахме тук?

Проявиха се спомени,откъсачни моменти от войната,тогава се намесих,накарах да помни само че е бил на война,че е убивал за краля си,нямаше нужда да знае,че демон е обсебил тялото му,че аз съм била в тялото му за да го спася и коя всъщност съм...
-Защо се учудваш?В миналото е имало много жени войни които са се биели наравно с вас!
Истина бе,но той виждаше в мен жена,не войн,момиче което единствено може да покори с чара си и да вкара в леглото си
-Войната свърши,ще има мир,а ние сме тук ,до тук стигна в битката,едва не превзе собствения си град,но те спрях..сега си добре

Поклатих глава и казах:
-Аз? Моята страна? Защо ще превземам Русия.. аз.. не помня.. - аз не бях руснак. На половина бях англичанин, но не знаех какво стана. Загледах я и казах:
- Извинявам се милейди. Вярно е, че вие се биете с нас.. - след тези думи се чудех какво става. Аз загубих от жена. Преглътнах и попитах:
-А кой победи? Кой спечели войната? - загледах я любопитно и чаках да разбера какво ще ми каже, защото явно тя знаеше повече за мен от колкото аз самия. Усмихнах се мило и зачаках отговор.

Беше объркан,но щяхме да се справим и с това
-Не помните ли?Заблудиха ви,че Русия ви мами и решихте да им го върнете,но слава богу се осъзнахте на време
Вкарах и малко спомени докато още бях в съзнанието му,но той бе силен мъж,спомни си че го победих и това малко го смути
-Русия разбира се,Петър се съгласи на договор с османците,а вие ще сте обсипан с почести и медали
Стоях до него в бойно облекло,с корсет впит в мен,с малко рани за да е достоверно,че съм човек и че съм се била с него

Погледнах я любопитно и каза:
-Какво.. не.. аз.. - нещо ми се губеше, но просто поклатих глава и казах:
-Както и да е. Важното е, че майката Русия е победила. - усмихнах се доволно и допълних:
-Така де.. аз ще бъда легенда.. - изправих се и попитах:
-А ти? На коя страна си? За коя империя се биеше? - и я загледах любопитно.

Погалих лицето му нежно,последни щтрихи и той забрави въпросите си,не биваше да се мъчи с въпроси какво и кака,а да помни само,че е легенда успяла да помогне на родината или поне наполовина да победи в една война..
-Живата легенда!
Но въпроса му ми дойде неочаквано,когато вече бях напуснала съзнанието му,а не биваше отново да се меся или щях напълно да разбъркам ума на момчето
-Моята задача бе да спра твоя поход и да те върна в правиланата посока,не ме питай друго рицарю и двамата свършихме своите задачи,сега можем само да празнуваме

Гледах я любопитно и казах:
-Да празнуваме? Добре! - усмихнах се доволно и казах:
-Хайде да празнуваме.. къде ще ходим? Заведи ме на най-голямото празненство, защото искам да почерпя всички бойци. Искам да покажа, че легендата е жива и е тук.. - след тези думи се изправих. Хванах копието си и след като го повдигнах допълних:
-Макъс Слоун победи за своята родина! - бях горд със себе си и с мисленето на рицар, но.. това не ме спираше да се позабавлявам и нямах търпение тази красива жена да ме заведе някъде, където да отпразнуваме победата.

Беше въудошевен,а аз не спирах да мисля къде отиде този демон,бях сигурна,че ще се върне,щеше да го направи за да потърси отплата за това .Но сега трябваше да се погрижа за нашата легенда,за това го отведох в дворец в Петърбург,беше огромен ,беше принадлежал на първия император на Русия,а сега беше мой.Тук се бе събрала сега по моя заповед цялата руска армия която нашето момче предвождаше.Имаше ядене,пиене,музика и жени,всеки един от тях не отказа да се забавлява с момичетата които им бях довела,а какво щеше да избере легендата на Русия?
Той стоеше от дясната ми страна в тронната зала,на огромен трон от където се виждаха всички и те виждаха него,трепереха,но знаеха какво беше и какво направи за тях и родината си
-Това е за героя днес!Можеш да поискаш всичко,каквото ти се пие и яде,да повикаш всяко момиче което окото ти хареса

» Преди година !!
» Преди 150 години; някъде из покрайнините на Париж.
» Мадрид преди 1 година
» Някъде в града след 5 месеца Елили и Маркъс
» Мистик Фолс,1864-та година.