Пътят към планината.

Решихме да отидем да се разходим някъде из околностите на града, защото в петък вечер беше доста шумно навсякъде. Учениците се възползваха да купонясват и да вдигат всичко на главата си, а аз исках да съм сам с нея. След времето прекарано с нея, я бях опознал достатъчно, че да започна да се влюбвам. Не бях сигурен дали това е правилно, защото тя заслужаваше нещо далеч по-добро от върколак с осакатена душа, както се самоопределеях.
Слънцето вече се беше скрило зад хоризонта и отстъпваше мястото си на луната, която днес беше различна. Не бях си правил труда да вдигна глава към небето, докато не усетих едно до болка познато чувство в стомаха си. Все едно щях да повърна, но нямаше. Това беше просто поредната.. трансформация. Чакайте, какво!? Днес беше пълнолуние!? Как бях успял да го забравя!? Определено хората са прави, че като си влюбен и започваш да забравяш важните неща.
Трябваше да се махна от тук, но нямах достатъчно време. Трябваше да накарам Лия да се качи в колата и да кара докато не се прибере. После трябваше да заключи, за да е в пълна безопасност.
- Трябва да се махнеш от тук.. - казах през зъби, защото болката започваше. Усещах как вълкът в тялото ми се опитваше да излезе. Това не беше никак добре, ама никак..

Агонията на променящото ми се тяло беше неописуема, но не беше най-ужасното нещо в това да съм върколак. Най-гадното беше, че не можех да се контролирам и можех да извърша всичко под тази си форма. За това мразех вълчето си аз. То ме променяше и съсипваше живота ми, от който и без това не беше останало много.
Костите ми се пречупваха и изменяха формата си, а козина заместваже гладката ми кожа. Лицето ми се изменяше и удължаваше, а зъбите ми се изостряха като ножове, които само чакаха да се забият в човешката плът. Можех да усетя аромата на човешко същество, което не се намираше много надалеч. Незнайно защо в тази си форма изпитвах желание да убивам другите, а в човешката - себе си. Странник си бях.
Улових миризмата, която караше цялото ми тяло да настръхне, и я проследих, но изведнъж свършваше. Просто ей така изчезваше до едно дърво и ми се наложи да се въртя в кръг, за да се опитам да я уловя, но и това не даде резултат. Тъкмо щях да издам нов пронизителен вой, когато страннен звук ме секна и накара всичките ми сетива да настръхнат. За миг се присвих като уплашено животно, когато нещо голямо се сгромоляса от небето. Единственото, което разбрах от купчината листа и прахоляк, беше това, че аромата се беше върнал и то съвсем близо. Оголих зъби и издадох заплашително ръмжене.

Всичко в мен бушуваше и ме караше да я нападна, да я разкъсам на парчета. Тази жажда за кръв ми беше до болка позната, но този път беше различно. Нещо ме спираше, защото по някаква причина все още не бях скочил и не бях впил зъбите си в нея. Душата ми се разкъсваше на парчета, а странни спомени се вързвръщаха в изгубената ми памет. Спомнях си тази една седмица, спомнях си и нея. Лицето й, очите й, смеха й.. всичко. Присвих опашка и отстъпих бавно назад. Успявах да се контролирам колкото и невъзможно да си мислех, че е. Не смеех да се зарадвам, защото не вярвах, че бях успял, но може би в това беше тайната - любовта. Бях се влюбил, но не исках да го призная, не исках да го повярвам, а сега успявах да удържа вълка. Продължавах да отстъпвам, докато не застанах на достатъчно разстояние от нея. Присвих се и легнах на земята като послушно кученце. Чувствах се странно. Силен от това, че бях успял да се въздържа, но в същото време слаб, защото тя беше причината да успея и тя сега имаше някаква власт над мен, което ме плашеше.

Очаквах при първата възможност да избяга от мен, но тя не го направи. Напротив - приближи се. Не знаех как е възможно да се влюбя в нея, но се случваше и някак си ми харесваше. Също така не знаех как щях да я погледна в очите след тази вечер. Та аз за малко не я разкъсах, нападнах я и й позволих да види звяра вътре в мен.
Слънцето още не се беше показало на хоризонта, когато усетих приближаващата се трансформация. Това беше добре, въпреки че отново ме очакваше агонизиращата болка. Тялото ми се изви, а аз изскимтях от болка. Лия се отдръпна леко. Може би мислеше, че ще я нападна или просто виждаше, че нещо не е наред. И в двата случая грешеше, защото поне това си беше в реда на нещата. Костите ми започваха да се пречупват и да променят формата си, а козината ми падаше. Вълчето ми аз си тръгваше, а на негово място отново се появяваше човешката ми форма.
Когато трансформацията свърши, лежах на студената земя и дишах тежко. Това да се превръщам от човек във вълк и обратното винаги ме изтощаваше. Най-лошото беше, че дрехите ми бяха останали някъде далеч в гората, а с мен имаше момиче. Кофти ситуация. Все пак се изправих и първо забих поглед в земята, но след това се осмелих да я погледна в очите.
- Извинявай, че те нападнах. Напълно забравих, че е пълнолуние. Добре ли си?

Определено ситуацията се превръщаше в леко комична или поне на мен ми беше забавно как се опитваше да не гледа към мен. На лицето ми се появи усмивка като едвам се сдържах да не се засмея.
Дрехи имах, но се бяха разкъсали при трансформацията и едва ли ставаха за нещо, че да ходя да ги търся. Само се надявах някой друг да не мине случайно от тук и да ме види в цялата ми прелест.
- Винаги държа резервни в колата си, тъй като често се случва да забравя, че е пълнолуние.
Опитвах се да срещна погледа й, но не ми се получаваше много. Реших да разведря малко ситуацията, за да се отпусне. Не беше кой знае какво - човешко тяло.
- Може да идем да ги вземем, а през това време викам и ти да се съблечеш, за да сме квит - о, това определено щеше да е приятно, но едва ли щеше да се получи. Пък и беше само на шега, нали?

Все още гледах на страни, зачервена като домат. С периферното си зрение виждах как Сам се смее. Май му харесваше моето мъчение.
-Май е по-добре да отида да ги взема. Ти почакай тук, за да не те види някой.-обърнах се и започнах да търся с очи пътеката, която водеше към края на гората. Нямаше и следа от него. Бяхме някъде из нея. Когато отново се обърнах отново към Сам, за да му кажа, че може би сме изгубени, той седеше точно пред мен. Беше с глава и половина по-висок от мен, така че когато се обърнах се блъснах в мускулестите му гърди. Усещах топлината, която се излъчваше от тялото му. Тогава пеперудите отново запърхаха в стомаха ми, а лицето ми заплъмтя.
-Ти..ти защо си тук?-погледнах нагоре, като срещнах погледа на Сам.
Имах чувството, че ще загубя контрол и ще му се нахвърля. Не ме биваше особено в контролирането на всякакви чувства, но сега трябваше. Определено трябваше.

Можех да усетя колко беше напрегната от близоста ни, но странно аз се чувствах добре, когато беше близо до мен. Чувствах се някак странно. Може би на това викаха щастие - нямаше как да знам, но беше нещо подобно.
Все още стояхме един срещу друг, а телата ни се докосваха, което караше сърцето ми да забърза своя ритъм. Усещах аромата й, а на лицето ми се беше изписала една усимвка, но този път не беше в опит да спра смеха си.
Очите ни се бяха срещнали, когато се наведох напред и сбъднах желанието си. Целунах я леко и нежно, защото не бях напълно сигурен, че и тя го искаше. Всичко в мен забушува и за миг имах чувството, че отново ще се трансформирам, но не стана. Беше прекалено хубаво, за да се превърна във вълк, точно в този момент. Дали Лия щеше да ми отвърне или може би щеше да ми зашлеви шамар - не знаех, но вече бях решил да рискувам.

Когато отвърна на целувката ми, всичко се промени. Вече не бях онзи самотник, който мразеше живота си. Всякъш с Лия ми дойде и смисълът да живея, а това някак си ми харесваше.
Целувката ни този път не беше толкова несигурна, а изпълнена със страст и желание. Желание, което се разля по цялото ми тяло, а предвид ситуацията, в която се намират - това не беше никак добре.
Прекъснах целувката ни, защото се боях, че тя ще изкара един друг вид животно от мен и ще се засрамя. Все пак бях мъж и имах желания, които не са за насред гората.
- Мисля, че наистина ще ми трябват дрехи - много ме биваше да убивам романтиката. Отново все да ме избива на смях от цялата тази ситуация. Чувствах се все едно съм напушен, а това никак не беше добре. Лия можеше да си помисли, че й се присмивам или нещо такова, а на мен просто ми беше весело..

Действието й ме накара да се засмея. Държеше се като някое дете, но нямах нищо против това. Радвах се, че поне, когато бях облечен, можеше да се държи естествено. Лия успяваше да ме накара да се засмея дори и без да се опитваше, а през останалото време на лицето ми се беше залепила една идиотска усмивка.. влюбена усмивка.
Всеки път, когато беше близо до мен ми се искаше да я целувам и да не спирам да я целувам, но отново несигурността ми се беше върнала. Не можех да си обясня какво ми ставаше. Сметнах за по-добре да размислявам над това по-късно или утре, защото вече се бях изморил. Исках да се прибирам, но в същото време и не исках да я оставям.
Пуснах Лия и отидох до колата, за да й отворя вратата. За сега трябваше да се махнем от тук, а по-нататъка щяхме да видим какво ще стане. Изчаках я да се качи, за да седна на шофьорското място и да потегля.

Вече бяха минали няколко седмици от както не бях виждал Лия. Тя беше изчезнала безследно. Бях ходел до апартамента й, но там всичко беше нормално, само че си личеше, че никой не е живял там от доста време. Идеше ми да отида в полицията, но знаех, че никой в този град няма да ми помогне да я открия. През ума ми минаваха различни ужасяващи неща, които можеше да са й се случили, но нито за миг не помислих, че ме е зарязла. Понякога успявах да усетя аромата й по улиците или из гората, но бързо губех следата. Нямаше да спра да я търся, докато не я откриех.
Ето, че отново бях уловил следа, която ме отведе в планината. За пръв път успявах да уловя следата й за толкова дълго, но щом видях мястото се разочаровах. Сигурно изобщо не беше тук, но нямах друг избор освен да потърся и да се уверя, че съм на грешното място.

Застинах на мястото си. Можех само да стоя и да гледам Лия. След толкова време на търсене, не можех да повярвам, че е тук. Не знаех какво да мисля. Търсех я и не знаех какво е станало, а сега тя беше добре. Както изглеждаше - повече от добре. Скочи от дървото без никакъв проблем, а това ми изглеждаше невъзможно.
Продължавах да я гледам и да се опитвам да осъзная цялата ситуация, в която бях попаднал. Какво трябваше да направя сега? Дори не бях сигурен какво искам.
- Защо? - отроних най-накрая, но тя явно не разбра точно какво я питах. Или може би е разбрала - не знаех.
- Защо си тръгна? - довърших мисълта си и притаих дъха си в очакване на отговора й.

В този момент осъзнах, че нямаше значение какво беше направила. Обичах я и не можех да го променя, а и не исках. Затова отидох при нея и я обгърнах с ръце. Исках да е близо до мен, да я чувствам до себе си, но най-вече исках да е добре, а сега вече определено не изглеждаше така.
- Недей.. не говори така. Не си чудовище - опитвах се да я успокоя. Исках да й обясня колко празен беше животът ми без нея, но не можех да намеря правилните думи.
- Не ме интересува защо си тръгна и какво си направила. Единственото, което ме интересува е, че те обичам и искам да си до мен. Никога не бих престанал да те търся.
Онова чувство започваше да се възвръща. Не му бях дал име, но беше нещо като пеперудите в стомаха и губенето на разсъдък. Май обикновените хора му викаха влюбване, но не бях сигурен, че е това.

Всичко наоколо ми изведнъж се завъртя и ми се наложи да седна на влажната трева, за да не падна. Продължавах да гледам Лия в лицето в очакване да ми каже, че се шегува, но дълбоко в себе си знаех, че не се. Затворих очи и прокарах ръце през косата си. Нямах представа какво да правя. Усещах погледа на Лия върху мен, усещах й лекия ветрец. Някъде наблизо в храстите свиреха щурци, а птиците продължаваха високо над нас. Вселената продължаваше своя кръговрат - само аз бях застинал на едно място.. отново. Трябваше да обмисля нещата, но като чели знаех отговора на всичко. Въпреки че се чувствах разбит, все пак проговорих тихо.
- Търсех те навскяъде - вдигнах очи към лицето й - Не спрях да си представям всички ужасни неща, които може да са ти се случили и все пак не спрях да те търся.
Спрях за малко и преглътнах. Трябваше добре да обмисля думите си. Изправих се и я хванах за ръцете.
- Сега си тук пред мен - жива и здрава. Не бих могъл да искам нещо повече от това. Може да си тръгнеш, може и да останеш, но аз пак ще те обичам, такава каквато си - не знам как беше прозвучало всичко това, защото за пръв път се обяснявах в любов. Да, може да ми беше изневерила, но все пак всички правим грешки. Тя спа с друг, а аз бях в глутницата, която уби най-добрата й приятелка. Нещата между нас определено не бяха розови.

Този път определено изгубих способноста да говоря и да се движа. Тя какво? Всичко беше прекалено много, за да мога просто така да го приема. Имах чувството, че всичко се срива, че аз ще се срина. Първо ми беше изневерила, а сега беше й вампир. Но пък това не беше толкова зле, защото и аз не бях човек. Бях експерт по това да мразя природата си. Опитвах се да кажа нещо, но не можех, защото още ми беше трудно да осъзная всичко. Тъкмо да обмисля едното и тя ми сервираше друга изненада.
- Има ли още нещо, което трябва да знам? - след няколко минути успях да намеря правилните думи или поне някакви думи, дори да не бяха правилните. И все пак по-добре да ми кажеше сега ако имаше още нещо. Като се замислих, нещата не бяха толкова лоши колкото ми се струваха първоначално или може би бяха. Господи, бях толкова объркан.