Пътят към планината.

Насочих погледа си към лицето й.. към очите й. Някак си думите й ме накараха да се почувствам по-добре. Тези, че ме обича, а не онези дето се мрази. Не трябваше да се мрази. Тя беше такава сега и нищо не можеше да направи освен да продължи да живее и да се опитва да даде най-доброто от себе си. Не заради другите ами заради себе си, защото никой не заслужава да се мрази.
- Не те мразя и ти не трябва да се мразиш. Години наред прекарах мразейки това, което съм, но това беше безсмислено. Когато се появи ти, ми даде смисъл да продължавам да живея и не бих могъл да те мразя, нито да си тръгна.
Приближих се до нея като останах няколко секунди вгледан в очите й. Бях щастлив, че отново е тук. Целунах я. Не исках отново да си тръгне, затова се оставих сърцето ми да ме води, а то ми казваше да бъда с нея и щях са бъда ако тя искаше.

Кожата й беше странно студена, а моята гореше както винаги. Ако това беше най-лошото от цялата ситуация, то бих бил голям щастливец, но не бях напълно сигурен дали нямаше да ме изяде. Шегувам се.. или пък не? Е, щяхме да видим какво щеше да стане. Нямаше какво да му мисля. Усмихнах се щастливо, но след малко станах сериозен.
- Нали няма да ме изядеш докато спа? - повдигнах леко вежда и направих уплашена физиономия. Сега трябваше десет пъти повече да внимавам по пълнолуние, защото знаех, че вълчето ухапване е фатално за вампирите, а колкото и странно да беше - аз не мразех вампирите. Никого не мразех.

Започнах да се смея на начина по който заекваше и се изчервяваш, докато се опитваше да ми обясни какво точно искаше да каже. Е, аз пак нищо не бях разбал. Това намек ли беше или и аз не знам какво си? Какво точно щяхме да правим в апартамента? Да се замерваме с храна или нещо по-така? Отново се засмях.
- Абсолютно нищо не разбрах - казах през смях. Беше невероятно, че се смеем след всичко, което се беше случило, но не можех да се сдържа.
- Това покана за нещо пооо-така ли трябваше да е? - попитах този път като се опитвах да бъда сериозен, но не ми се отдаваше много.

Значи това имала предвид, а не онова другото нещо. Нямах нищо против да живеем заедно. Глупости, щях да се радвам да е около мен постояно и да не трябва да се прибирам в празния си и скучен апартамент след деня прекаран с нея. Хванах леко брадичката й и повдигнах главата й, така че да вижда мен, а не земята. Цялата се беше изчервила и при това ме избиваше на смях, но успях този път да се удържа. Нямаше да е хубаво точно сега да се засмея.
- С удоволствие аз, ти.. апартамент - използвах нейния начин на изказване, като отново едвам ударжах да не се засмея.
- Само дето трябва да се заредя с върбинка - това трябваше да прозвучи като шега, но май не беше точното време.

Чувстах се страхотно, но това не беше никак чудно. Нали бях с Лия и нищо друго вмомента нямаше значение. Нямаше нужда да мислим за бъдещето освен за това, дали исках да го направим. Сещате се кое.. Това беше доста глупав въпрос, като се имаше предвид, че цялото ми тяло изтръпваше от желание, когато бях близо до нея. Може пък това да е ефект от факта, че я обичам, но можеше и от нещо друго да е. Дали бяхме готови за това? Разбира се, нали се обичахме. Какво друго ни беше нужно, за да бъдем заедно във всеки смисъл на тази дума.
- Ти сериозно ли ме попита това? - опитвах се да се държа сериозно, но не можех да спра да се усмихвам. На следващия ден ме чакаше мускулна треска на устата от толкова усмивки. Явно и с това трябваше да свикна, но нямах абсолютно нищо против.

Никоя до сега не ме беше целувала така, но и никога до сега не се бях влюбвал. Това беше нещо напълно ново за мен и не знаех какво да очаквам, но ми харесваше. Целувката ни продължаваше да става все по-страстна или просто така ми се струваше. Явно хормоните ми се обаждаха, което не беше лошо в случай. Единственото, което не беше много препоръчително, беше че можеше някой да мине и да ни види тук. Отделих устните си от нейните, прекъсвайки целувката.
- У нас или у вас? - попитах без дори да се замислям, а на лицето ми се появи една леко закачлива усмивка.

Забелязах как усмивката отново се настани на лицето й.Радваше се, че ще излезем заедно в някой бар, но пък не се очудих.Коя не би искала да излезе с Дийн Уинчестър? Едва ли има такава жена.Която и да е трудно би устояла на чара ми.Е, разбира се и аз се радвах, че няма да седя сам в бара с поредната бутилка.А като вампир определено ми трябваха доста бутилки, за да се напия.
Забелязах, че докато карам, Чарли хвърляше по някой поглед към мен.
- С какво се занимаваш - попита с нескрит интерес.
По дяволите точно това ли трябваше да ме попита? Как да й кажа, че от малък съм обучен ловец на вампири, а сега аз самия съм такъв.Колкото и да се чудя няма как да попроменя малко тази история, така че е по-добре изобщо да не разказвам за това.
-Управител съм на хотели, казина, ресторанти.Предимно с това се занимавам и изкарвам пари.Ами ти?
Реших веднага да обърна въпроса към нея.Можеше да стане още по-любопитна за миналото ми, а то беше...зловещо.Не ми се искаше да започваме приятелството си с тайни и лъжи, но пък не мога и да й разкажа всичко.Със сигурност би ме разбрала ако беше на мое място.
Продължих да гледам пътя съсредоточено, когато забелязах, че започват да падат капчици по стъклото.Започна да вали.Не случайно до преди малко се събираха гъсти, тъмни облаци над нас.Но пък дъждът ме успокояваше.Пуснах чистачките, за да виждам добре накъде карам и пуснах тиха музика, за да не пречи на разговора ни...

П.С - Извинявай за забавянето