Starbucks

Когато станах от стола бях сигурна, че трябва да си тръгна, но тя отново заговори с първоначалния си нежен глас. Погледнах я объркано и не знаех какво да правя.
-Не мислех,че ти досаждам,аз ще си тръгна няма проблем-каза тя с усмивка и ме погледна с големите си очи, които изглеждаха доста по-различно от преди минута.
-Не, наистина не ми досаждаш.- Прочистих гърло и продължих.
-Ще остана още малко, работата ми не е чак толкова спешна и неотложна.- усмихнах и се учтиво.
Седнах отново на стола и оставих чантата си настрани.
-Е, Саманта какво те води тук? - Попитах след като вече се бях поуспокоила, но все още я гледах с преценяващ поглед. Още един такъв изблик на ярост и нямаше да се поколебая да си тръгна.

Лицето ми имаше все същия приятелски и спокоен вид,въпреки че вътрешно чувствата ми бяха далеч по-различни! Но трябваше да се преструвам,ако исках плана ми да проработи.
-Ами,реших,че нямам достатъчно дрехи-казах с усмивка и посочих към чантите до мен.
Погледнах момичето и се усмихнах.
-Не ми каза,с кого си...семейството си,приятели,гадже-попитах отново.
Трябваше да разбера колко от семейството й бяха тук. Стараех се да задавам въпросите небрежно, сякаш просто поддържах разговора.

Тя беше тук по същата причина, по която и аз - на пазар.
-По това отношение си приличаме- намигнах й и кимнах към чантите.
Тя се усмихна лъчезарно и ме попита за семейството ми.
-Сама съм. - Казах леко сопнато и се намръщих.
-Семейството ми е в Ню Джърси, но скоро очаквам да ме посетят. - Не и отговорих съвсем искрено, защото не бяхме в много добри отношения в момента и едва ли щеше да дойдат, но не се чувствах виновна, все пак я познавах едва от няколко минути.
-Ти от тук ли си?-попитах -Имаш ли братя или сестри? - зачаках да ми отговори.

Разбира се,тя имаше семейство,което щеше да я посети,а аз си нямах никого, благодарение на нейното семейство.
-Не,нямам семейство-казах уж безразлично.
Едва сдържах гнева си,и не го правех заради хората или нещо подобно. Просто бях измислила по-мъчително отмъщение,отколкото просто да я убия.
-И не съм от тук,от Толедо съм. Ходила ли си там?

Когато я попитах за семейството й ми отговори с безразличие, сякаш не я интересуваше.
-Защо нямаш семейство? Случило ли се е нещо с тях? - Не исках да я питам, но любопитството в мен надделя.
-Извинявай! Не трябваше да те питам... сигурно не ти се говори. - Измрънках след като видях, че под безразличието и се криеше тъга, която блесна в очите й.
-Толедо? - попитах глуповато, само за да сменя темата.
-Не съм ходила. - казах и погледнах тълпата в кафето, не исках да засичам погледа й. Чувствах се виновна, че засегнах темата за семейството й .

Не очаквах,че ще продължи да разпитва за семейството ми,но явно беше любопитна. Е,щом толкова искаше да знае,щях да й разкажа.
-Да,случи се-започнах-бяха убити!
Момичето ме погледно със съжаление и съчувствие,почти бих помислила,че наистина се чувства зле заради случилото се.
-Не е нужно да ме съжаляваш и да си мислиш "горкото момиче,какво ли и е без семейството й"-казах с малко по-остър тон.
-Извинявай,просто не обичам да говоря за това.

Не вярвах, че ще ми разкаже, защото изглеждаше недоверчива, но историята на семейството й беше потресаваща. Докато разказваше се виждаше, че и е тежко и че не иска да говори за това.
-Съжалявам...- Сега се чувствах като глупачка, която не знае кога да си затваря устата.
-Наистина не е моя работа, не трябваше да те питам.- извиних се отново с едва доловима усмивка и сложих ръката си върху нейната. Кожата и беше гладка, но студена на допир. Дръпнах леко ръката си и настръхнах от студенината, която излъчваше.
През това време си мислех, че има нещо гнило около семейството й. Кой би убил невинни хора без причина?
-Искаш ли още едно кафе? - попитах разсеяно след няколко минути размисли