Къщата на семейство Гилбърт.

First topic message reminder :

Къщата отпред:


Кухня + трапезария:


Всекидневна:


Стаята на Натали:

Изкушавах се да изпробвам това, но не съм сигурна, че беше хубаво да мамя мозъка си.. Преглътнах; изкушението беше доста голямо.
Усмихнах се ммалко тъжно.
-Може би преди няколко месеца щеше да ми се иска да ме накараш да забравя за катастрофата и всичко което стана след това... Но сега просто няма смисъл.. -Вдигнах рамене, като обгърнах краката си с ръце. Да, наистина ми беше малко или много трудно, но мисля, че се справях добре.
Реших, че вече е време да минем на следващия въпрос.
-Имаш ли братя или сестри? Живи членове на семейството? -Осъзнах, че последното прозвуча много грубо. -Съжалявам..

Погледнах го. Усетих, че наистина не му стана приятно да говорим за отминали неща от преди 100 години. Може би не трябваше да отварям темата изобщо? Както и да е, вече беше късно.
-Добре, да минем нататък.. -Казах, като съвсем леко хванах ръката му, за да се опитам да му подскажа, че наистина не исках да отварям тази тема съзнателно. -Задай ми някакъв въпрос и ти.. Попитай нещо, което те интересува и аз ще ти отговоря.
Може би беше глупаво, защото вероятно синоекия можеше да чете по лицето, изрежението ми, абсолютно всяка моя мисъл.. Но си струваше да опитам и да видя какво в мен го интересува най-много.

Той отдръпна ръката си, което ме накара съвсем леко да се очувствам по някакъв начин отхвърлена? Или отблъсната? Не знаех дали тези думи бяха най-точните за това, което всъщност чувствах.
И тогава.. следващите му думи ме накараха да изтръпна и да преглътна шумно. Попита ме какъв беше сънят, който всъщност сънувах с него. Не трябваше да бъда изненадана, нали можеше да чете мислите ми!
-Сънят ли? -Попитах, колкото да спечеля време, за да измисля подобаващ отговор на неговия въпрос. -Сънувах, че ти и аз си правехме компания.
Не знаех дали това беше точното "определение" за моят сън, но не мислех, че е редно ей така да изтърся, че сънувам как правим секс.

Каза, че нямало нищо лошо, че съм сънувала как правим секс. Може и така да е, но ситуацията очевидно беше забавна за него и много неловка за мен. Но нямаше как да се отърва от това.
-Просто сън.. -Казах. -Хубав, но наистина просто сън. -Отбелязах, като прокарах ръка през косата си, леко засрамена. Бузите ми пламнаха в ягодова червенина, която ме накара да сведа поглед още повече.
Явно му доставяше удоволствие да ме поставя в такава неловка ситуация, защото усмивката не слизаше от неговото лице. Преглътнах, като продължавах да си търся занимание, само и само да не го погледна в лицето.

Попита ме дали не искам да го направим реалност, което малко или много ме накара да се изчервя двойно повече. Сякаш той целеше именно това! Да ме накара да се почувствам не на място и да се надявам, че той ще е единствения, който "може да ме постави на мястото ми". А дали наистина не можеше?
Целуна ме. Отвръщах на целувката му, която сякаш ме накара да настръхна до толкова, че стаята да ми се стори отвратително студена; да поискам да бъда по-близо до него, за да мога да се почувствам по-добре.
Трябваше да отговоря, нали? Да, от мен се очакваше бърз и адекватен отговор след дългата целувка, която аз и Деймън споделихме.
-Аз.. -Започнах неуверено. -Може би искам?
Въпросът беше повече към мен, от колкото към синеокия. Въпреки, че аз знаех добре. Знаех добре, че го искам.

Продължаваше да ме целува, като сякаш искаше да реша дали съня да се сбъдне. Честно казано си нямах ни най-малка представа дали трябваше или не. Но не можех да издържа повече на това напрежение натрупвано в мен от началото на вечерта.
Когато за последен път Деймън отдръпна лицето си от мен, аз се надигнах, като го целунах и го оставих да прави с мен каквото пожелае. Бях готова да му отдам тялото и душата си така, както никога преди на някого.
Бях дори изплашена от това колко лесно бях решила да подаря себе си на вампир. И все пак това не беше просто някой кръвопиец от улицата. Деймън беше този, който от седмица засичах по баловете. Сякаш беше около мен, чувствах се защитена и добре..

Махаше дрехите ми, като сякаш с всяко докосване изгарях все повече. Прехапах устните си, когато ме погледна и след миг усетих как ръката му проникна в мен. Отрони се тих стон от мен, като се изтегнах назад от удоволствие, облягайки се на дивана.
Не мислех, че можеше нещо или някой да ме накара да мисля за каквото и да било друго, освен Деймън в момента. Сякаш имах очи и уши само за синеокия, който беше се съсредоточил над това да ми доставя удоволствие.
Стенанията ми бяха тихи, но все пак достатъчно силни, за да бъдат чути от мен.. следователно и от него. Не беше нужно да ми казва, че има по-добър слух от мен, за да го разбера.
Ръката ми бавно затърси другата му ръка.

Честно казано наистина не бях много сигурна какво трябваше да кажа. Не, че се страхувах или не бях готова за такава крачка, просто исках да го познавам истински. Да знам, че няма да съм поредната му играчка или заместител на моите двойнички. Искаше ми се да вярвам, че ще ме харесва заради самата мен и това, което в действителност бях. А именно -просто едно момиче, преместило се в нов град.
Надигнах се, като колебливо целунах устните му.
-Дали не може да изчакаме още съвсем малко? Да.. правим нормалните неща, които попринцип се правят.. Мисля, че го наричат.. срещи..
Знаех, че това можеше да прозвучи по съвсем друг начин. Не исках да го вързвам за мен, ако той не го искаше. Исках да знам можеше ли да излезе нещо.. Нещо наистина добро.

Приближи се до мен, а аз затворих очи за момент и поех въздух. Облегнах се съвсем леко на него и се сгуших в ръцете му. Независимо дали това бяха намеренията му (да ме прегърне), аз вече се бях сгушила в него и то силно.
-Благодаря.. -Прошепнах, като се усмихнах съвсем леко. Той беше толкова близо до мен, а не ме беше страх. Въпреки, че беше вампир, аз не изпитвах какъвто и да било страх.
Погледнах го, като сякаш за момент се загубих в прекрасните му сини очи. Дори забравих какво по-точно щях да му кажа.
За бога, беше толкова красив!