Къщата на семейство Гилбърт.

Къщата отпред:


Кухня + трапезария:


Всекидневна:


Стаята на Натали:

След като пристигнахме, слязохме на пристанището на Вишъс Хилс. Лодкаря отново изчезна, очевдино обратно към острова, на който бяхме. Вдигнах червения плат на роклята, за да мога да вървя и погледнах Деймън.
-Ще може ли да ме изпратиш? Към.. 2 сутринта е и не се чувствам много сигурна с тези токчета. -Засмях се, но очевидно това беше достатъчно, за да го накара да ме изпрати. По пътя, както и в лодката, никой не продума каквото и да е.
След като достигнахме до вратата, аз отключих и го погледнах. Щеше да е много невъзпитано ако не го поканя. Дадох си сметка, че ако го поканя сега, ще може да идва когато си поиска.. Но може би това исках?
-Искаш ли да влезеш? -Попитах, като отново придържах роклята си. Беше ужасно неудобна, а токчетата направо бяха унищожили краката ми-бяха ми останали синини от тях.

Не знаех какво да му отговоря. Реално нямах никакви идеи. Можеше да правим какво ли не, но не знаех какво имаше предвит госта ми. Седнах на другия диван, след което събух високите червени обувки. Сякаш свалих огромен товар от себе си.
По краката ми се бяха появили съвсем малки синини, които бяха от дългото носене на тези обувки цялата вечер. Облегнах се назад, като изохках, заради леката болка, докато ги свалях.
-Нямам си на идея .. -Казах, след това и погледнах синеокия вампир. -Ти имаш ли някакви идеи?
Определено имаше. Все пак беше Деймън Салватор, а от онова, което бях чула преди два дена от онзи странник, който се оказа Дявола, Деймън винаги имаше някакви идеи.

Погледнах го.
-Кажи идеята си.. -Казах, след което се изправих, отидох до кухнята и взех бутилка бърбън от шкафа с алкохол. Върнах се във всекидневната и я подадох на Деймън. Отидох до моята стая, като възнамерявах да се преоблека. Съблякох съвсем внимателно роклята, не исках да я скъсам. Сложих някаква дълга блуза и долницата на пижамата, след което слязох обратно при Деймън.
Седнах срещу Деймън, като махнах внимателно обеците и пуснах косата си, която стоеше на ситни букли.
-Е? -Попитах, като го погледнах. Попринцип мразех хората да ме виждат толкова грозна.. Чувствах се ужасно неловко под зоркия му поглед, но трябваше да свиквам. Може би щеше да е за по-дълго време около мен?

След като се озова зад мен направо изтръпнах. Все още не бях свикнала с бързината, която очевидно беше задължителна при всички вампири. Ръцете му се озоваха на раменете ми, аз настръхнах. Попита ме дали искам масаж.
Колкото и предпазлива да бях, наистина това би ме отпуснало максимално. Само кимнах, след което затворих очи. Движенията, които правеше с ръце бяха първоначално съвсем леки.. Сякаш се опитваше да тества до къде трябва да внимава, за да не счупи някоя моя кост. Постепенно започваше да натиска малко повече.. Но вместо това да предизвика някаква болка, ме отпускаше максимално и вече не се чувствах толкова схваната.
Усмихнах се съвсем леко, без да осъзнавам, че дишането ми се беше забавило до толкова, че почти бях забравила да дишам.

Бях се отпуснала до толкова, че не забелязах кога спря да ме докосва изобщо. Когато отворих очи го погледнах, а той се присегна за шишето и ме попита дали пия.
-Не пия.. Просто на бала наистина имах нужда от това.. -Казах, след което се сетих колко неприятно всъщност се чувствах сама сред толкова много силни същества, които вероятно само това и чакаха. Ако не беше Деймън на дали щях да се върна у дома без някакви проблеми. Трябваше да съм му признателна!
Отпуснах се на дивана, като се облегнах на едната възглавница, а прегърнах другата. Бях се обърнала към Деймън; гледах го и се усмихнах съвсем леко.
-Очевидно при теб обаче отговора е друг. -Отбелязах, хвърляйки поглед към почти празното шише.

Може би трябваше да кажа "Рабира се, ще се видим утре или когато и да е".. Дори по-логичното беше да го изгоня, но всъщност вътрешно не исках. Приближих се, като взех бутилката и отпих, оставяйки я в ръцете на Деймън.
-Не ме оставяй сама? -Казах, като го гледах с голяма молба в очите. Колкото и опасен да беше Деймън, предпочитах да има един опасен, познат вампир у дома, от колкото нито един вътре и хиляди други, непознати, опитващи се да влязат.
Погледът ми се насочи към устните му съвсем несъзнателно. Сякаш нещата, които бях сънувала сега се връщаха на куп в главата ми. Но не ги игнорирах. Не, аз просто стоях и се взирах в Деймън, защото се чувствах в пълна безопасност покрай него. Бях готова дори да сваля пръстена, който Дявола ми каза да не свалям пред непознати вампири.. Така щях да бъда напълно покорна.. Да може да ме командва, да ме кара да върша каквото поиска..
И все пак стоях с пръстена на ръка.. Не, че се страхувах от Деймън. Исках да знам какво искаше той от мен.

Приближи се и ме целуна. Това ме накара да се усмихна съвсем леко, след което Деймън ме попита дали не искам нещо повече от целувка. Може би вътрешно наистина исках това, но как се предполагаше да му го кажа просто ей така?
Погледнах го, като преглътнах нервно, приближих се и го целунах съвсем леко. Никога не бях проявявала смелост да направя нещо подобно сама, без да бъда подтиквана. Или в момента наистина се нуждаех от него или просто бях прекалено пийнала от шампанското в онзи остров.
-Не знам какво искам.. -Признах си откровенно. -Просто искам да си около мен.
Лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Сякаш можеше да усети всеки път когато си поемам дъх и гърдите ми се надигат, изпълнени с кислород.. Можеше и да усети всеки път, когато издишам.. Въздишките ми бяха шумни, защото дълго задържах дъхът си заради многото напрежение, събиращо се в мен, щом погледна сините му очи.

Продължаваше да ме целува и да ме кара да настръхвам. Имах чувството, че прибързвах. Че трябваше да го опозная по-добре. Може би трябваше да говорим повече, да.. знам ли? Да не прибързваме така..
Но от друга страна, алкохолът ме караше да искам да съм в ръцете му толкова силно. И аз не знаех какво искам! Знаех само, че определено беше атрактивен за мен. Беше доста красив.. Но какво си въобразявах? Че съществуваше грозен вампир ли?!
Отдръпнах се, като го погледнах. Бях пийнала, но не бях пияна!
-Деймън.. -Казах, като погледнах надолу. -Не мога така..
Можеше да прочете във всяко мое движение, че го искам безумно, но не исках всичко да мине ей така.. Като за един път.. Не исках да се чувствам просто като ностна кърпичка, подмятана само за веднъж в нечии ръце.
Погледнах го, може би съвсем леко засрамено, че го подведох на къде отиват нещата. Отместих поглед, забивайки го отново в пода.

Погледнах го; дължах му обяснение.. Наистина му дължах!
-Не, че не искам.. -Започнах, като продължавах да държа погледа си някъде забит в килима. -Искам и то много! Просто.. Не те познавам достатъчно.. Не съм сигурна, че ще мога да го направя, докато не те опозная..
Може би изглеждах като малка лигла, колебаеща се да играе ли с тази кукла или не. Момиче, което иска нещо и в следващия миг вече не желае същото. Да, вероятно точно това виждаше в мен в момента.
Погледнах го за части от секундата, като се опитах да видя дали е ядосан, разочарован.. или нещо друго? Преглътнах, след което прокарах ръка през косата си. По-голямата част от нея си стоеше покорно, но нарочно пуснах няколко кичура, които да закриват лицето ми.

За моя изненада той се приближи и сам предложи да започнем опознаването си от сега. Бях се вгледала в очите му; това, че той се усмихваше ме накара да се усмихна също. Кимнах, като се облегнах назад. Всъщност бях се облегнала назад, но се придвижих така, че всъщност да бъда съвсем леко облегната на Деймън. Ако това не му харесваше, можеше да се отдръпне по всяко време..
-Добре.. -Започнах несигурно. -Нека се редуваме да задаваме въпроси? Или.. или не знам.. да измислим някаква игра?
Нямах си на идея как да опозная по-добре вампир, защото никога не ми се беше случвало до сега. Като цяло рядко завързвах нови запознанства.
Оставих ръцете си свободно облегнати на краката ми, очаквайки някакви предложения от синеокия.

Придърпа ме по-близо, като се озовах в положение, в което можеше да вижда лицето ми идеално. Каза, че ще играем по моите правила. Въпроса е, че аз нямах правила! Е, явно трябваше да си измисля.
-Добре.. -Започнах, поех въздух и се замислих какво може да го попитам. Малко неща ми хрумваха в момента, но не можеше да мълча. -Да започнем с това на колко години си вкъщност?
Не много умен въпрос, но все от някъде трябваше да се започне. Не се сещах за по-добро начало от това да си преговорим най-основното за нас самите. Така щяхме да имаме една стабилна основа на опознаване.
Погледнах го, очаквайки неговия отговор.

Добре де, не се шокирах много, което трябваше да е едно наистина добро начало. Усмихнах се, като го погледнах.
-Добре.. Както знаеш, аз съм на 17.. Да минем към следващ въпрос. -Замислих се какво да е следващото нещо, което да задам като въпрос. Изведнъж се усмихнах и го погледнах. -След като знаем на по колко години сме.. Каква дарба имаш? Вие, вампирите, имате дарби, нали?
Наистина ми беше любопитно да знам какви способности е възможно да има един вампир. Вероятно възможностите са безброй. Кой знае? Всеки случай определено не съм аз.
Чаках с нетърпение да ми разкрие какво освен супер-сила имаше Деймън.