Самотните пейки!

Бавно пристъпвах в парка и гледах отегчените хора наоколо. Бяха жалки и повърхностни , но такива ги харесвах. В очите им виждах копнеж за промня , копнеж за нещо ново. Усмихнах се криво , скоро щях да им осигуря това , но първо трябваше да се остановя тук и да си намеря "приятели". Играта беше по-забавна , когато сами откриеха истината и стените паднеха. Тогава грозотата на страха и болка ги застигаше , а аз пирувах. Колко хубаво щеше да бъде , точно тук да направя едно от най-лошите си дела ? Да се опитам да унищожа всички в града малко по-малко , докато се забавляваме заедно. Някои мечтаеха за забраненията плод , е сега щяха да се насладят на цялата му сладост. Седнах на една пейка , без да махам очилата си , запалих цигара и се наслаждавах на дима.

Нямаше какво да правя у дома.. Всъщност, може би имаше.. Домашни.. куп други неща, които се предполагаше, че едно 17 годишно момиче трябва да прави.. И все пак, аз реших, че ще е най-хубаво да се разходя в парка. Нали именно там хората прочистваха мислите си? А аз имах ужасно много за обмисляне. Странните сънища, които получавах.. Странната среща със странника Деймън.. Още по-странния.. сън с него..
Изобщо.. Не бях човек, който щеше да се оплаква, че е без проблеми! Имах си ги и то в изобилие.
Вървях и стигнах до мястото, носещо се с името "самотните пейки". Може би се казваше така, защото малко хора идваха тук? Или защото на времето се е случило нещо трагично с някоя трагична двойка? Има ли значение? Бях тук да почивам.
Седнах на една пейка. Срещу мен седеше непознат, който пушеше и очевидно не беше кой знае колко заинтересован от случващото се наоколо..
Понеже не беше редно да зяпам хората (за да не ме помислят за луда) за това изкарах една тетрадка и се правех че рисувам нещо..

Момичето , което дойде ми се стори интересно. Очевидно беше тийнейджърка , малка неща от живота , които е разбрала до сега , но достатъчно за да ми бъде полезна. Трябваше да се приобяща , а после малко по-малко , да започна с това , което смятах да направя. Свалих очилата си и я погледнах , нали беше некултурно да стоя срещу нея така ? Усмихнах се и придобих по-умилителен вид. Щях да я накарам да ми се довери и да ми разкаже за себе си , а ако не успех , е за това имах други начини.
- Здравей. - казах с тих тон и седнах до нея.
- Аз съм Грегъри. - подадох си ръката уж несигурно , ако трябваше да бъда загубеняк - щях.

Докато бях забила поглед в тетрадката, повтаряйки една драсканица отново и отново, усетих, че непознатия седна до мен и подаде ръката си, казвайки името си. Вдигнах поглед, като за малко да забравя усмивката, която беше логично да лепне всеки един човек при запознанство.
-Аз съм Натали.. -Поех ръката му и се здрависахме, след което затворих тетрадката, оставяйки химикала на отворената преди това страница. Огледах се. Имаше още няколко човека, подаващи си фризби. Явно на човека му бе доскучало до толкова, че да заговори непознати в парка.
Последва съвсем кратко мълчание..
-Извинявай, май трябваше да кажа и здравей? -Засмях се леко неловко. -Не ме бива да завързвам разговори..

- Мен също. Приятно ми е да се запознаем.- погледнах я и се засмях , какво можех да кажа ? Трябваше да се държа притеснено , неловко и така сякаш ми пука , неща , които ми бяха непознати , но които можех да изиграя толкова добре , сякаш се боря за разговор.
- Просто съм нов в града и , колкото повече запознанства завързвам , толкова по-добре. Това може да обясни защо съм на самотните пейки. - усмихнах се леко , гледах надолу и си играех с пръстите си , сякаш това е един от най-неловките моменти в живота ми.
- Извинявай , понякога говоря прекалено много. А ти защо си тук ? Не ми излглеждаш като момиче без приятели и познати или може би имаш нужда да останеш сама ? Кажи , ако нарушавам личното ти пространство , май в това ме бива най-много.

Човекът срещу мен или беше наистина притеснен или беше брилянтен актьор.. Самата аз бях от притеснителните.. Мразех да ме изпитват, мразех да завързвам приятелства.. А и не се славех с голям талант да го правя добре..
-Е аз.. -Вдигнах рамене и се усмихнах. -Също съм относително нова в града.. Пристигнах преди точно 5 дни. -Казах. След това непознатия каза, че ако нарушава моето пространство, съм можела да му кажа.
Погледнах го, като се усмихнах приятелски.
-Няма проблеми. Всъщност нямах какво да правя у дома и излязох с надеждата да се отърва от някои мисли, над които размишлявам.. Парка ми се стори прекрасно място за разпускане.
Прибрах тетрадката в чантата, оставяйки я до мен. След което се обърнах към непознатия. Може би аз трябваше да поема инициативата?
-На 17 съм.. и идвам от Лондон.. -Добавих, колкото да придобие представа, че и аз нямам кой знае колко приятели тук..

- Явно и двамата ще трябва да опознаем това място. - усмихнах се , но аз вече го познавах добре. Още се държах притеснително , точно каквато и тя беше и можех да го усетя. Повечето тук не бяха като нея , бяха някакви същества и бяха коварни. А дори нормалните човеци , също търсеха скъпоплатените удоволствия. Защо тогава тя не го правеше ? Беше ми интересна.
- Да , наистина е. Тук е спокойно и няма кой да те притесни. Обичам спокойствието. - погледнах я.
- Лондон ? Наистина един стархотен град. Аз идвам от Ню Йорк , там работех , но за пореден път трябваше да изоставя всичко и да се преместя. Ти защо се измести тук ?

Не обичах да говоря за това, но и не бях от хората, които сърдито "режеха" останалите, давайки им да разберат, че тази тема не се обсъжда.
-Майка ми и баща ми починаха. После се случиха още няколко злополуки и аз, заедно с леля ми се изместихме тук, с надеждата, че ще е много по-спокойно.. -Усмихнах се, макар това, което да казвам да не беше някоя.. супер весела и прекрасна новина, с която се гордея.
Щях да запазя за себе си мислите, че си спомням ужасно ясно катастрофата, от която оцелях само аз и човека, който беше на пътя, а после.. изчезна.
-Ами ти? От къде идваш? Защо се измести тук? -Погледнах на свой ред непознатия.

Смърт , звучеше добре , трябваше да се направя , че й съчувствам и да измисля история подобно на нейната. Все пак бях жалко слабо човешко същество.
- Съжалявам много , сигурно наистина ти е било много тежко. Надявам се в този град , да намериш спокойствие. - усмихнах се и когато зададе въпроса си към мен , физиономията ми стана тъжна.
- Идвам от Ню Йорк , там се изместих за последно. От както бях малък се случваха странни работи , винаги се местехме. Въпреки , че се отделих от семейството си , отново не ми провървя. Преди месец , годеницата ми почина , ако не бях толкова обсебен от работата си , можех да я спася. Когато се прибрах вкъщи , пожар беше обгърнал цялата къща. Не можех да продължа там , поне прекалено много я обичах и всичко ми напомняше за нея. Сега се надявам да успея да започна с новото начало. - светох глава надолу и очите ми се насълзиха , бях много съкрушен от това , което никога не се е случвало. Мислех си дори , че мога да напиша книга , а заглавието и щеше да е "Как да бъдем жалки".

Историята, която ми разказваше беше ужасна. Не можех да си представя какво му е. Сложих ръка на рамото му, след което нещо като видение буквално се удари в ръката ми изплува в съзнанието ми. Нещо краткотрайно. Нещо, което ме накара да отдръпна ръката си от него и за миг да се вгледам изплашено и шокирано.
-Съжалявам.. -Казах.. Какво подяволите беше това?! Какви глупости се появяваха в главата ми?! Някакви неща за.. за дяволи?! -Съжалявам.. страничен ефект от катастрофата.. Получавам разни.. странни.. проблясъци..
Смръщих лицето си, за да мога да се отърся от силата, на това, което видях. Дори не си спомням какво беше! Спомнях си само нещо, което веднага изскочи в съзнанието ми.. Но какво ли не се случваше на лудите хора, които бяха преживели това..

Погледнах я ефектът отначало ми се получи , но после се отдръпна от мен като попараена , сякаш видя нещо , но какво ?
- Не се притеснявай , знам какво е. Всяка вечер сънувам жена си , как ме вика за помощ , а аз я губя. Стават такива неща , когато притърпиш дълбоко травма. - погледнах я разбиращо , за секунда погледнах пръстена й , по дяволите , сетих се за този пръстен , но го забелязах прекалено късно.
- Но да не говориш за тъжни неща , кажи ми какво обичаш да правиш ?

Смени темата очудващо бързо. Попита ме какво обичам да правя попринцип. Този въпрос можеше да има най-разнообразни отговори, имайки предвит, че обичам да се занимавам с ужасно много неща.
-Обичам да рисувам.. и да пея.. -Казах, като го погледнах. Този път някакси, от самосебе си усетих, че се държах по-резервирано.. Дори малко по-студено от преди малко. За да прикрия това, се усмихнах широко.
-Всъщност само си търся занимания.. Каквото ми хареса.. и започвам да се занимавам с него.. -Добавих, за да звуча по-сигурно.

- Това е хубаво. Да имаш неща , с които да се занимаваш и да обичаш да се занимаваш с тях. Аз рядко намирам нещо , с което да се занимавам постоянно. - беше по-резервирана и можех да усетя мислите й и чувствата й.Погледнах я леко плахо и преди да започна да говоря , прочистих гърлото си , а отначало леко заекнах.
- Може би темата ти е неприятна , но какви неща виждаш ? - погледнах я.
- Знам какво е да загубиш някой , знам болката. Но мислех , че тези неща се случват само на мен , дори си мислех , че полудавям.

Постепенно преминахме към темата за "виденията" или по-скоро малките проблясъци, които напоследък (от пристогането ми в града) започнаха да зачестяват.
-Всъщност.. -Започнах доста несигурно. -Нямам си на идея как да ги нарека.. Просто си стоиш.. говориш с някого.. изведнъж го докоснеш.. и започват някакви.. Странни изблици на информация, която може да те побърка..
Нервно започнах да разтривам единия си пръст, започвайки да осъзнавам, че може би говоря прекалено много? Никога не се бях замисляла. Ами ако се обадеше на лудницата? Ако реши да ме прати директно в усмирителна жилетка?
-Вероятно ще отшуми след известно време.. Мина едва месец от катастрофата.. Когато дойдох тук и.. -Вдигнах рамене. Може би трябваше да добавя "получих наследство пръстен, пари за колеж и къщата, когато стана на 18"? Дори не знаех дали трябваше да съм разочарована или радостна за това, че изобщо имам тези вещи..

- И на мен са ми се случвали подобни неща , но дори без да докосна човек. Виждам неща , които нямат нищо общо с реалният свят , в който се намираме , мислех се за луд. А това ще е много лошо за един човек , който работи в психиатрията. Понякога мисля , че прихващам от лудите там , но явно не се случва само на мен. - погледнах я , каквото и да ставаше не трябваше да губя доверието й. Трябваше да помисли , че съм като нея , защото иначе нещата нямаше да се развият добре.
- Вярваш ли в миналите животи ? Може би е част от това. Виждаме неща , които сме изживели преди , след инцидентите ни. Малко звучи глупаво , но нямам друг начин да си го обясня. Нали си чувала , когато някой приживее тежка травма , получава способности. Може и с нас да се случило нещо подобно.

Кимнах, обмисляйки тази възможност. Звучеше повече от абсурдно, но защо тогава виждах неща, които нямаше как да се обяснят? Нямаше истонско обяснение за дяволи.. и за .. и за някои от моите сънища..
Вдигнах рамене и го погледнах.
-Не знам какво да мисля.. Имам чувството, че самия град е смахнат. И хората го прихващат от това.. -Засмях се, колкото да направя жалък опит да разведря обстановката. Погледнах го, като кръстосах ръце.
-Ако следим логиката, която сега приемаме за вярна, ти си дявола. -Казах, като съвсем леко се засмях. -Или поне си бил в миналия си живот..
Прокарах неволно пръст по пръстена си, което някакси ме зареди с необяснима енергия и все повече съмнения към непознатия срещу мен.

- Мислех , че в този град ще е спокойно , но явно съм грешал. - повдигнах рамене уж разочарован. Малката беше схватлива , знаеше неща , но как точно ? Предполагах , че е глупава , а не беше така. Тогава ми стана още по-интересен. Засмях се с нея , а когато каза , че съм дявола не промених изражението си.
- Може да съм бил в миналите си животи. Поварвай искаше ми се да бъда него , ако бях нямаше да се самосъжалявам на пейка с непозната. - засмях се отново и тогава уж забелязах пръстена й.
- Много интересен пръстен , може ли да го погледна ? Имам абсолютно същият , а ми казваха че е само един.- веднага блъфирах , надявах се да повярва.

Попита дали може да погледне пръстена ми. Някакси бях готова да го дам, но нещо отвътре ме притискаше да внимавам с това. Реших да бъда максимално изобретателна и подадох ръката си напред, за да може да разгледа пръстена, без да се налага да го изважда.
-Семеен е.. Баща ми го е притежавал.. Казаха ми да не го свалям.. И в действителност до някъде ме кара да се чувствам по-добре.. Знам ли.. -Вдигнах рамене, като отместих поглед от непознатия..

Хванах ръката й и го разгледах , наистина беше този пръстен. Нямаше да го свалям , щях да покажа , че това ми е достатъчно. Погледнах я.
- На мен един клиент ми плати с това и каза , че ми е направил най-добрият подарък , не знам защо говореше така. - вдигнах рамене. Нуждех се да намеря вторият такъв пръстен и то незабавно.
- Ами ако тези неща са от пръстена ? Знам , че е много стар.

Погледнах го, като дръпнах ръката си. Сякаш отново ме удари видение, което ме накара да изтръпна до мозъка на костите. Видях много неща, но за твърде кратко време, за да успея да запомня всичките.
-Не съм сигурна, че е кой знае какво.. Вероятно просто остатъчна реакция.. -Добавих, като вдигнах рамене. Беше изключително странно, как изведнъж започнахме да говорим само и единствено за моите подобия на видения.
-Виж, може би не трябва да му обръщаме кой знае какво внимание.

- Да , права си. Съжалявам , че попитах. - погледнах я и наведах глава. Скоро щеше да разбере какво съм , но не се интересувах от това. Тя явно не ми трябваше , така или иначе май беше двойница и щяха да я убият , бях чувал за един ритуал. Но това не значеше ли , че може да ми е от полза ?

Настъпи кратко мълчание. Аз бях забила поглед в земята. Не знаех какво да мисля или дали трябва да питам нещо изобщо. Нервно започнах да разтривам пръсти, чудейки се какво беше по-редно да направя.. Да се измъкна с някакво глупаво оправдание или да се опитам да направя нов опит за разговор, който да не доведе до подобен тип задънена улица.
Погледнах непознатия. Но все още не казвах нищо.
-Няма нищо.. -Измърморих, като започвах да се чувствам все по-неловко в компанията му. Не знаех защо се получаваше така, но напоследък все повече и повече ми се случваше да се чувствам така около някои хора.. Какво ли означаваше това?

Погледнах я и веднага тактиката ми се смени. От плахо изражението ми стана сериозно.
- Излъгах те , нищо от това , което казах не е вярно. Дойдох тук , за да те предпазя , но не знаех дали времето да ти кажа е сега. - погледнах я в очите. Усмивката ми беше самодоволна.
- Има причини да виждаш тези неща , от пръстена е. Показва истинската същност на хората и съществата до теб. Искаш ли да научиш всичко или да те оставя с впечетлението , че съм луд ?

Тъкмо когато си мислех, че ще е най- добре просто да си взема раницата и да си отида, тогава непознатия заговори отново. Нещата, които каза, ме накараха рязко да извъртя глава към него в недоумение.
Очите ми се разшириха и изненадано се впиха в него.
-Да ме предпазиш? Чакай.. -Премигнах, след което наклоних глава на една страна. -Не разбирам какво искаш да кажеш.. И какво общо има семейния пръстен с това?
Заинтригува ме, но не знаех как се очакваше в действителност да реагирам или какво да кажа..