Вишъс Хилс, преди няколко дни

- Виж сега, не знам какъв ти е проблемът, но аз имам нужда от чист въздух. Сега просто ме пусни да изляза, защото ще те набия.
Усмихнах се мило. Сестра ми изсумтя нещо и се отдръпна.
- Благодаря ти - излязох и усетих как просто не спира да ме гледа. - Спокойно, Мейбъл, ще оживея.
Обичах сестра си, но понякога искаше да направя както онзи път и да избягам от нея. Или по-скоро да я разкарам, защото във Вишъс Хилс имах някакви възможности да намеря убиеца на родителите си, така че трябваше да се задържа тук. Нямах друг избор.
Преди няколко дни бях разбрала, че Нийл, човекът, който ме отгледа, е мъртъв. Животинска атака. Как ли пък не, това вече се изтърка. След смъртта му, сестра ми реши да се нанесе при мен, по-скоро да ме варди да не излизам, защото все още съм била за клиниката. Не бях психично болна, невъзможно беше аз да съм психично болна... Ама нали онзи некадърник, доктор Феърс, й казал така, тя трябва да вярва на всяка негова дума само защото е лекар. Ако бях останала на онова място, щяха да ме уморят. Но Мейбъл не знаеше това, пред нея всичко беше наред.
Заковах се на място. Намирах се на средата на някаква улица и беше тъмно. Какво ми ставаше? Сякаш бях пропуснала няколко часа от живота си. Напоследък ми се случваше прекалено често. Беше тъмно. Мноого тъмно. Това значеше, че всеки момент можеше да бъда убита от някой кръвосмучещ глупак или миризливо псе. А кой знаеше колко още изроди има в този град... Бях "толкова зле със здравето си", че започнах да си губя паметта и да пропускам толкова много важни събития в града. Пхах, да. Аз? На важни събития? Как ли пък не. По-добре да се хвърля от някоя скала.
Чух шум. И ето, вече можех да видя живота си на кино лента. Бях избила толкова вампири досега, а в онзи момент ме хвана страх. Или пък не бях избива толкова много вампири? Точно тогава не се сещах, беше от онези моменти, в които трябваше да се сетя нещо важно, за да се окопитя, но просто бях забравила. Не се сещах.
- Кой е там? - попитах, а в следващия момент се изсмях. Не исках да изглеждам толкова жалка с това "Кой е там?", което между впрочем, се превърна в клише.
"О, Господи, пази ме от нещото в храстите!", помислих си. Ако някой ме видеше в онзи момент, едва ли щеше да си помисли, че ме е страх, а по-скоро, че съм някоя луда и щеше да се чуди кой ли би пуснал такава посред нощ точно в този град, препълнен с изчадия.

Още с идването си в този град реших, че имам нужда от забавление. Оставих нещата си в апартамента на Джени и я подканих да излезем задно, но тя очевидно имаше други планове. Нямаше да й се бъркам, затова просто тръгнах по улиците, търсейки някакъв парк, тъмен бар или нещо друго, което би могло да ме развесели. Както винаги се озовах в задимено заведение, пълно с безмозъчни идиоти, които се чудеха как да си хванат някое момиченце като мен. Е ... днес имаха късмет, защото скоро не бях хапвала, а аз определено знаех как да си го правя забавно.
Запознах се с някакъв бизнесмен, който беше решил, че може да ме впечатли със скъпата си кола или поне да ме разсея от халката си. Мен обаче не ме интересуваше дали е женен или не, знаех че ще се навие на нещо лудо в тъмната уличка зад бара и не след дълго бяхме там ... аз опряна на стената, пиеща бавно кръв от рамото му, а той ме задоволяваше така, само както един истински мъж можеше. Определено ми харесваше, защото нямаше да ми се наложи да му въздействам. Не се беше побъркал, както повечето големи "Мъже", когато зъбите ми се впиха в него. Очевидно беше мазохист, защото забелязах удоволствието му.
Джени май не разбираше много начина ми на живот, но не бях голям привърженик на нараняването на хората. Бях на мнение, че след като аз изпитвах удоволствие, когато пиех от тях, то и те трябваше да изпитват удоволствие от мен. Бях убила едва няколко човека през дългия си живот, но можех да се закълна в живота си, че всеки един от тях го заслужаваше. Дори понякога ми липсваше да съм човек, но гледах да не мисля прекалено много за това, защото носталгията беше наистина голяма.
Оставих го да си тръгне, като го накарах да забрави единствено лицето ми ... стар навик за всеки случай. Издърпах полата си обратно надолу и пооправих вида си, като чух някакво момиче. Можех да я надуша, беше човек, но притеснението май й идваше в повече, защото сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Извадих една салфетка, като излязох от тъмните сенки, докато бършех малките капчици кръв останали по ъглите на устните ми.
- Трябва ли да ти се представя или вече не изпитваш особен интерес - казах с една много нежна усмивка, като огледах момичето.
Изглеждаше добре, но само от едната страна. Беше красива, достатъчно висока, слаба, но й прекалено притеснена. Не знаех дали аз я смущавам, но любопитството ми не ми позволи да си отида. Наклоних главата си леко на една страна и се загледах в пребледнялото й лице, което виждах достатъчно добре, въпреки че беше прекалено тъмно.

- Трябва ли да ти се представя или вече не изпитваш особен интерес?
Обърнах се рязко. Постарах се да изглеждам възможно по-уплашено. Но за да прикрия факта, че наистина изпитвах някакъв страх, на лицето ми се разля усмивка. Приближих се към червенокосата.
- Както желаеш - отсякох и усмивката ми се разшири.
Забелязах, че и на нейното лице има усмивка. Дали пък нямаше да се държи дружелюбно? Надали. Струваше ми се, че хората във Вишъс Хилс са прекалено злобни и определено не приятелски настроени. Да, имаше нещо странно в момичето.
Загледах се в очите й и тя в моите. Дали пък нямаше да ме убие? Ами ако беше вампир? Ооооо, ако беше върколак? Можех ли да използвам повече сарказъм в мислите си?
- Фелисити, приятно ми е - представих се, а изражението й не се промени. - Искаш ли да се разходим? Всъщност няма значение какво искаш. Хайде!
Тръгнах нанякъде, а момичето ме последва, дори се представи - Амбър. Хубаво име. Звучеше като на някоя кукла Барби, но червенокосата въобще не приличаше на такава.
- Я, езерце! - извиках като някое дете щом видях езерото и заподскачах натам. Понякога наистина имах нужда да се лигавя на воля. Най-обичах, когато имаше и с кого. Но не, не можех да извикам на непознатата "Хей, хайде да се лигавим заедно!", щеше да изглежда по-странно и от мен в онзи момент, в който тичах към водата.
Водата... Напомняше ми да детството ми. Понякога всичко в живота ми беше толкова спокойно, без проблеми, без нищо лошо.. И изведнъж отнякъде се появява "злото" точно като буря и разваля всичко. Унищожава всичко.
Трясък. Писък. Звук от чупене на стъкло. Отново онзи спомен. Заболя ме главата. Помислих си да направя някой цирк пред Амбър, така и така ми беше скучно.
Сигурна бях, че сестра ми ме търси из целия Вишъс Хилс, а аз щях да се шегувам с някакво момиче. Извадих телефона си - имах тринадесет пропуснати повиквания от Мейбъл. Нямаше да се учудя ако всеки момент изскочеше отнякъде, хванеше ме и ме забуташе към вкъщи пред погледа на Амбър.
- Добре съм - съобщих, въпреки че момичето дори не ме беше питало. Да, определено обичах да правя така.
- Ти отскоро ли си в града? - попитах. Реших поне малко да стопя ледовете.

Седях с отворени очи и мигах неразбиращо. Чак сега ми беше дала думата, но това нито е притесняваше, нито ме изнервяше ... напротив. Изби ме на смях, който не можах да сдържа, като се надявах все пак да не си помисли, че й се присмивам, защото въобще не беше така. Изглеждаше ми забавна и ме караше да се чувствам много по-жива, отколкото бях, защото на практика хич не бях от живите вече. Говореше много, правеше разни странни неща и дори изглеждаше някак си странно, но всичко това ме караше мен да се чувствам нормална. Често имах чувството, че не съм на мястото си, но това момиче ме караше да се чувствам много по-добре, затова реших, че заслужава специално отношение или просто казано, да не се държа надменно с нея, както правех с повечето хора.
- Едва от няколко часа - казах доволно и й се усмихнах приятелски - но като гледам, ти се забавляваш много по-добре от мен.
Е ... радвах се, че не ме беше сварила няколко минути по-рано, защото не всеки приемаше много добре нещата, които правех и едва ли щяхме да си говорим така мило. Сега обаче сложих ръката си на гърба й и я придърпах към една от пейките, като й говорех съвсем мило.
- Не искам да ти казвам какво да правиш, но от няколкото часа, които прекарах тук, не бих се разхождала така спокойно на твое място.
Не знам какво ме беше накарало да се държа толкова мило, че дори и да я предупреждавам за подобни неща, но мисля, че щеше да й е от полза.

Момичето започна да се смее.
- Чак толкова ли съм смешна? - попитах по-скоро себе си и повдигнах вежди. - Все едно. И да, аз винаги се забавлявам. - послъгах и се огледах притеснено.
В следващия момент се оказахме седнали на някаква пейка. Беше някак странно как ме издърпа. Принципно след подобен цирк хората не искаха дори да са близо до мен, камо ли да ме... докосват.
- Не искам да ти казвам какво да правиш, но от няколкото часа, които прекарах тук, не бих се разхождала така спокойно на твое място - предупреди ме Амбър, а през главата ми мина мисълта да се правя на ударена. Че нямаше да ми се получи - нямаше, но все пак щеше да ми стане поне по-интересно.
- Защо? - повдигнах вежди високо. Стоях известно време така, през което червенокосата ме гледаше, сякаш знаеше какво си мисля и... какво знам. Но по едно време ме напуши смях и не се сдържах. - Извинявай, извинявай... Просто...
Въпреки че не бях добра актриса и го знаех, продължих да играя роля. Нямах грам намерения скоро да й се разкривам, че ако дойде вкъщи и разбера, че е вампир, ще я набуча на момента. Вероятно нямаше нужда и да узнава точно сега, тъй като наистина можеше да се окаже една от тях и да свърша на тази пейка.
Умълчахме се. Но аз, разбира се, реших да наруша тишината.
- Е, какво толкова има в града? Чудовища? - усмихнах се насила и я погледнах. Страхът ми се появи отново и започнах да си представям как тя се оказва върколак, превръща се и ме убива, въпреки че дори не беше пълнолуние. Имах толкова странно мислене, че в онзи момент разбрах защо някои хора странят от мен. Но пък бях красива... Леле, каква логика. Но да, аз определено обичам да си повтарям колко съм красива.

Определено не беше добра актриса, но беше достатъчно забавна, за да ми е приятно с нея. Аз обаче имах няколко актьорски умения, които бях натрупала, докато омайвах мъжете и им взимах парите, но нямах абсолютно никаква представа, дали номера щеше да мине и с нея.
Поизправих се леко, като се направих на притеснена, а когато каза чудовища, останах с леко отворена уста, сякаш бях невероятно шокирана от думите й. Отдръпнах се леко от нея и надигнах едната си вежда, за да изглежда така, сякаш я мисля за луда, но не бях много сигурна дали це получи, затова се приближих към нея, преди да съм се разсмяла. Устните ми бяха пред ухото й, а аз я прегърнах през рамо и казах много тихо:
- Просто има много момичета като мен, които отвличат такива като теб, за лични цели.
Отдръпнах се от нея и осъзнах, че не можах да се изкажа като хората, защото тя ме гледаше доста странно. Е ... не беше уплашена, но определено изглеждаше объркана. Усмихнах се притеснено, за да разбере, че се шегувам, като тя се засмя. Май беше повече от учтивост, като в онези моменти, когато някой казва виц и всички се смеят, за да не го повтори отново.
- Не ми обръщай внимание - казах категорично и се отдръпнах леко от нея, за да не я притеснявам - просто съм ужасна в тези неща.
Рядко се намираше някой, с който да се забавлявам и да отговоря отпуснато. В близките 3 години не си бях намерила сносен приятел, с който да споделям и да се шегувам, а това не беше точно като карането на колело, защото усещах, че не се справям никак добре. Е ... щях да се оправя или поне се надявах да се оправя.

- Виж ти, имало и по-странни хора от мен - казах през смях. И все пак актьорските й умения определено бяха нещо повече от моите.
Усетих, че телефонът ми вибрира. Извадих го и видях, че сестра ми ми звъни (за кой ли път вече). Изпънах пръст пред лицето на червенокосата и вдигнах.
- Момиченце, до пет минутки да си си вкъщи, защото ще те намеря и ще ти откъсна главицата! - чух ядосания глас на Мейбъл.
- Вярваш ли си? - изсмях се. - Единственото нещо заради което бих се върнала вкъщи в момента е само някое сладко момче, което...
- ФЕЛИСИТИ!
- ... може би седи на леглото ми и...
- ПРИБИРАЙ СЕ!
- ... ме чака. Хей, защо не извикаш русия от книжарницата? Видях, че онзи ден той те загледа, пък...
- Не си интересна, Фелисити, ще звънна на полицията да те прибере!
- ... видях, че и на теб не ти е безразличен. И, о, полицията? Да, много оригинално! Мисля да се прибера...
- Не само трябва да го мислиш, а и да го направиш!
- ... като ми стане скучно. Дочуване, Мейбъл... - затворих и прибрах телефона в джоба си.
"Колко интересен разговор!", помислих си и насочих сивия си поглед към Амбър.
- Съжалявам за това. За какво си говорихме? А, да... - усмихнах се и се огледах сякаш имаше опасност някой да ни подслушва.
Усещах, че тя знае за съществуването на свръхестествените същества в града. Не бях в настроение за игрички. Просто щях да я попитам как да ги намеря. Все пак бях дошла с добри намерения - да ги убия. Всички хора щяха да бъдат щастливи.
- Ти знаеш, нали? - попитах я, а тя насочи озадачен поглед към мен. - Знаеш за върколаците, вампирите, вещиците и другите подобни?
Червенокосата отклони поглед от мен, но не отговори нищо. И все пак бях решена да карам направо. Не ми се увърташе, не бях толкова търпелива.

Аз обаче нямах никакво намерение да говоря с нея за това. Усещах на къде бие и мисълта, че може би ще се опита да махне красивата ми главичка от раменете му ужаси. Не исках да я убивам, но това беше борбата за живот ... следвах един много хубав стар закон, който гласеше - "Ловуваме тези, които ни ловуват". Защо и ловците не бяха така? Повечето решаваха, че трябва да умреш, щом си някакво свръхестествено същество, но това не означаваше, че си чудовище.
Усмихнах й се леко, едва доловимо и повдигнах раменете си, като казах съвсем спокойно, сякаш наистина го мислех:
- Не знам за какво говориш.
По усмивката ми обаче, си личеше, че не беше точно така. Това, че й го показвах, не означаваше, че щях да й кажа и майчиното си мляко, ако продължаваше да ме разпитва. Бях достатъчно стара, за да науча някой друг номер за оцеляване. Изправих се до пейката и се разтегнах, като се чу един продължителен пукащ звук ... бяха старите ми кокалчета, които често се схващаха, когато седях прекалено дълго на едно място. Обърнах се отново към нея, а на лицето ми седеше онази мила и добродушна усмивка, която майката носеше на лицето си, когато гледаше децата си.
- Говориш с погрешния човек за тези неща - казах все още усмихвайки се, но достатъчно твърдо, за да й стане ясно, че няма да й кажа нищо повече.

Определено знаеше нещо повече от това, което казваше. Започнах сериозно да се съмнявам в нея.
- Да, ясно... Знаеш... - засмях се и закимах с глава. - Да, права си. Не бива да говоря за това с непознати. - допълних с ледено спокоен глас и лицето ми стана безизразно.
Изправих се от пейката, избягвайки погледа й. В онзи момент си помислих, че тя е една от тях. От тези, които наричах "изроди".
Въздъхнах притеснено и се огледах. Да, тя беше една от тях... Не бях напълно сигурна, но и нямах нищо против да си остана със съмненията и да си се прибера вкъщи. Нямах нищо, с което да я убия, в онзи момент бях просто безпомощна.
- Знаеш ли, мисля да си тръгвам... Стигат ми разходки за днес. - усмихнах се изкуствено и я погледнах за няколко секунди.
Тя изглеждаше съвсем спокойна. Седеше и ме гледаше, с усмивка, сякаш въобще нямаше да ми направи нищо или пък определено щеше да ми направи нещо и в момента измисляше какво. Бях толкова объркана, толкова уплашена, а в същото време и ядосана на себе си, че седях с нея толкова време. За Бога, та аз й предложих да се разхождаме!
- Много, много, много... Много се надявам да се видим отново! - продължавах да се усмихвам насила и да се опитвам да изглеждам спокойна. - Чаааао!
Огледах се отново, погледнах я за по-малко от секунда и се затичах към пътя, по който бяхме дошли.

Надигнах едната си вежда и я загледах. Беше се изплашила до толкова, че бе на повече от 10 метра от мен, но все още чувах сърцето й. Не исках да я стряскам, нито да я настройвам негативно към себе си, но както като видех уникално сладкото момче, исках да я видя отново. Усмихнах се доволно и със светкавична бързи се доближих до нея, но достатъчно тихо, за да не ме чуе. Пъхнах визитката си в джоба й, на която пишеше, че съм стриптизьорка и името ми е Дестени (Съдба), защото така ми викаха в стария клуб. Тя обаче усети присъствието ми, но изчезнах преди да се е обърнала. Бях в тъмнината и виждах как се оглежда, но не можеше да ме види, а вече дори не бях до пейката.
Проследих я с поглед, но не тръгнах след нея, а изчаках да се скрие зад уличката и още 2 минути след това, за да съм сигурна, че няма тя да ме наблюдава, макар че беше много вероятно да я чуя. Обърнах се и отново тръгнах към клуба, но по пътя се отказах, затова извадих телефона си и си викнах такси. Стигаха ми толкова премеждия за една нощ. Бях танцувала, бях яла, бях пила, бях правила секс, бях сплашила и едно невинно момиченце, сега имах нужда от сън.