Felicity Malrey

Susan Coffey.

Фелисити Девон Мълрей;
18;
Човек

- Бях съвсем малка. Не помня почти нищо свързано с родителите си. Единственият ми спомен... Седях сама в стаята си. Навън беше тъмно, а стаята бе осветявана само от нощната лампа. Играех с парцалените кукли, когато чух шум. Сякаш някой се качваше по стълбите бързо, с доста тежки стъпки. Знаех, че това не е мама. Знаех, че не беше и татко. Всъщност не знаех кой е.
Трясък. Писък. Чупещо се стъкло. Глухо тупване на врата. Отново онези стъпки, но този път бавни. Приближаваха се към вратата на стаята ми. Оставих куклите, отидох в леглото си и затаих дъх. Вратата бавно се отвори, изскърцвайки. Непознат мъж влезе и започна да прави предпазливи стъпки към мен. Спомням си, че изпитах облекчение, сякаш познавам този човек от доста време, но всъщност не беше така. Мрак.
Истинските ми спомени започват след седмата ми година. Мъжът, който ме отведе онази нощ, Нийл, се оказа стар семеен приятел и ме отгледа. Той ми разкри какво се е случило и защо не израствах с родителите си, как те са... умрели.
- Той ти казва за...
- Да. За вампирите. И не само за тях. За много, много други свръхестествени същества. Учеше ме да ги избивам, да изпитвам презрение към тях.
Тръгнах на училище една година по-късно - на осем годишна възраст. Не отделях толкова време на уроците в училище, колкото на тези от Нийл. Вярвах, че ще намеря изчадията, убили родителите ми. Вярвах. И все още вярвам.
- Но аз не мисля, че...
- Шшт.. Ще ги открия. И ще си получат заслуженото. Обещавам ти. Сигурна съм... Знаеш ли защо?
- Защо?
- Заминавам за града, препълнен с тези изроди. Ще ги избия всичките... Всичките.
- Няма да идеш, няма да те пусна, Фейт...
- Ще видиш...
- Не, Фелисити! Стой!
- Пусни ме. Отивам.
- Нима ще забравиш за нашият град и просто така ще идеш там? Животът ти е тук, Фейт...
- Но отмъщението е там. Аз това искам, да си отмъстя. Точка по въпроса.
- Добре, Фелисити, върви. Няма да ти помогна с нищо.
- Не ми трябва помощта ти. Не ми трябва подкрепата ти. Въобще не ми трябваш, ти не си ми никаква!
- Освен твоя сестра... До скоро, Фейт... - казах тихо и наблюдавах как червенокосата се отдалечава все повече и повече. "Може би Феърс беше прав - твърде рано й беше да излиза от психиатрията." Зелените й очи ме стрелнаха за последно и след малко бе изчезнала от тъмната улица.