Dannilo Knolte Pax.

Заглавие: Dannilo Knolte Pax. Съб Мар 17, 2012 9:09 pm

{ Amber Heard

Dannilo Knolte Pax ;
Данило Нолте Пакс ;
Позната още като "Лудата" ;
19 години ;
Човек

*

Un segundo mas de vida para darte y mi corazon
Entero entregarte
Un segundo mas de vida para darte y a tu lado para
Siempre yo quedarme
Un segundo mas de vida yo...
A Dios le pido...

- Здравей, Данило.

- Здравей.

- Как е цялото ти име, всъщност?

- Данило Нолте Пакс. Защо?

- Просто исках да знам – поясни той и издиша дима от цигарата нагоре. – Откъде си?

- Куба. Хавана по-точно.

- А от колко време си в чужбина?

- Близо пет години...

- Не си забравила испанския, нали?

- No. No lo puedo olvidar.

- Интересно. Защо напусна Куба?

- Налагаше ми се – безстрастно каза тя, сключвайки пръсти в скута си и забивайки поглед в краката си. Един рус кичур се измъкна от небрежно пристегнатият кок и се люшна отстрани на лицето й. Вече предвкусваше следващият въпрос.

- Какво се е случило там?

Данило въздъхна тежко и затвори очи за момент. Изобщо не искаше да разказва, не искаше да съживява споменът. Вече толкова години се бе борила с цялото си същество срещу последиците от това, което й се бе случило, и едно припомняне щеше да й коства много. Може би всичките усилия да забрави щяха да идат по дяволите. Не, че бе белязала кой знае какъв напредък в забравянето, но... Нямаше да е добре. За съжаление се налагаше да говори и не можеше да отбегне въпроса.

- Изнасилиха ме – каза накрая. Бузите й пламнаха, сърцето й започна да се блъска в стените на гръдния й кош. В главата й затанцуваха откъсчлени спомени от случилото се, ужасни спомени; но тя вдигна високо брадичка, сякаш казваше „Не ме е страх”. – И убиха приятелят ми пред очите ми.

Всъщност, бе станало обратното. Онези чудовища първо бяха убили Скай, разчленявайки го пред очите й, и след това я бяха изнасилили, за да я довършат. И бяха успели. От тогава Данило се бе превърнала в една развалина, не можеше да мисли рационално и беше като чувал с психически отклонения. Не го осъзнаваше, но бе развила шизоафективно разстройство, което предизвикваше постоянните й халюцинации, съпровождащи я където и да отиде. Преди да се случи това, си беше съвсем нормална, кротка, тиха; говореше три езика и беше отличничка. Сега беше като торнадо. Ядосаше ли се, помиташе всичко по пътя си. А тя много лесно се ядосваше. Причернееше ли й пред очите, налиташе на бой, без да я интересуват последствията. Повечето й познати я отбягваха по обясними причини. Огън и лед. Това беше Данило.

- Съжалявам – измънка прочувствено момчето, гледайки надолу.

- Не съжаляваш – възрази Данило и вочите й пламнаха гневни пламъчета. – Няма как да съжаляваш. Не си бил в моята кожа.

Момчето направи изражение, сякаш не беше съгласно с последното й изказване, и смачка фаса от цигарата в стъкления пепелник на масата.

- Не знаеш какво е – продължи тя. – Така че не ми казвай, че съжаляваш. Не си бил в моята кожа.

Момчето вдигна очи и впи поглед в Данило. Изражението му я накара да потръпне. Погледът му говореше повече, отколкото последвалите думи, но говореше на някакъв непознат език и Данило не можеше да разбере нищо. Подсъзнателно усещаше накъде бие, но не можеше да улови тази мисъл, която й се изплъзваше, сякаш бе намазана с масло. Само знаеше, че има нещо нередно в това момче, което стоеше и се взираше в нея многозначително.

- Какво? – попита тя накрая.

- Бил съм в твоята кожа – каза той. Данило се смръщи, страх се надигаше в гърдите й. Момчето извади още една цигара и се облегна назад, палейки я. – Всъщност, аз все още съм в твоята кожа.

- Какво, по дяволите...? – мускулите на краката и ръцете й се стегнаха в готовност да направят каквото е нужно, ако нещата станат напечени.

- Знам какво си преживяла. В крайна сметка – той сви рамене с усмивка – така се родих аз.

Главата й се замая и всичко наоколо започна да се накланя опасно. Понечи да се изправи и да побегне, но нещо сякаш й казваше да си седи на задника и да не се страхува. Затова и тя не помръдна. Просто стоеше и се взираше ужасена в момчето, което мило й се усмихваше. Мамка му, наистина й се струваше познат!... Но за какви глупости говореше, по дяволите?!

- Ти ме създаде, Данило. И мен, и другите. Ние всички сме част от теб, ние сме в теб, в твоята кожа, в твоето съзнание.

- Майната ти!

- Аз...

Данило се изправи и стовари юмрук в лицето на момчето, прекъсвайки опитът му да каже нещо, след което се сгромоляса на пода като торба с кости. Остра болка прободе лявата й скула, сякаш се бе блъснала в стена. Момичето изстена и се обърна на една страна, докосвайки внимателно наранената част на лицето си. Господи, какво се бе случило току-що?... Болеше я, все едно някой я фраснал в лицето с бейзболна бухалка и ума й беше повече от объркан. С мъка се изправи в седнало положение и потърси с очи момчето, което бе удостоено с юмрук преди десет-двайсет секунди.

Но не го намери.

Беше се изпарило.

... Ние всички сме част от теб, ние сме в теб, в твоята кожа, в твоето съзнание...

... част от теб ... в твоята кожа ... твоето съзнание ...

Момчето... тя си го бе измислила. То не съществуваше в действителност. Нямаше плът и кръв, не можеше да бъде докоснато и само Данило би могла да го види. Тя го бе създала. То бе част от нейната изкривена реалност...

По дяволите.

Заглавие: Re: Dannilo Knolte Pax. Съб Мар 17, 2012 9:12 pm

Одобрена си, добър герой.